Лицето Пламен Орешарски като манифест.

Орешарски е една емблематична фигура в българския публичен живот, “говореща” ни много и все нелицеприятни неща за него - настоящият финансов министър олицетворява “безгръбначността” в морално-политически план, и въпреки нея или именно заради нея, той се подвизава на висок държавен пост, само защото тази “безгръбначност” е облечена в експертиза. Виждаме как на най-високо правителствено и държавно ниво експертността на личността взема връх над морално-политическата състоятелност на личността.

Нахално и дразнещо свойски-фамилиарно?

Наскоро бях попаднал в следните две идентични по смисъла си ситуации: 1. В относително празен автобус на една от линиите на софийския градски транспорт, в непосредствена близост до моето тяло в пространството се установиха двама пътници - момиче и момче, като аз бях с лице към тях, а те бяха в профил спрямо мене и буквално ги надушвах, а ИМАХА ИЗБОР да не ми се навират в лицето; 2. Спортувах в двора на едно от софийските училища, като си бях избрал една доста “затънтена” точка в това пространство и в него момент бях САМО АЗ в целия двор - впоследствие дойде едно момче, което дойде точно на мястото, където и аз бях, като ИМАШЕ ИЗБОР да се установи да спортува на много други места в двора на училището, относително далеч от мене. Ще кажете: “ти си се намирал на публични места, училището и общественият транспорт са публични блага, т.е. всички граждани имат равни права по ползването им, тъй че се налага да се съобразяваш с другите човеци, както и те с тебе - като си си у вас, може да взискваш другите да се съобразяват с тебе, като си на публично място - ползваш и търпиш, за да върви общо-житието. Тези хора с нищо не са нарушили твоята свещена лична територия, с нищо не са накърнили твоята свобода на индивид”… Това е така, аз със сигурност си давам сметка, че нямам ексклузивни права над двора на училището или над обществените транспортни средства, но въпреки това много се издразних на гореспоменатите хора, защото аз на тяхно място не бих го направил по този начин и доколкото си спомням, в действителност не съм го и правил. Всъщност доста разсъждавах над тия казуси и се питах дали пък тези мои чувства и разбирания, проявени във въпросните ситуации, не са израз на някаква моя нетърпимост към хората изобщо, или пък да не би да съм извънредно много взискателен към другите, а защо да не се касае и за нещо от сорта на изведена до патологичен предел саможивост, самостойност, самостоятелност. В последна сметка стигнах до извода, че надали проблемът е в моя телевизор (възможно е да бъркам, поради това и споделям публично проблема, като очаквам външен поглед и преценка, за да си сверя нещата). Проблемът съм го извел в заглавието, като въпросителният знак го сложих за моя застраховка от грешка и като покана за съдействие от Вас, моите читатели. А проблемът е в незачитането на разумни граници от личната територия на индивидите, което в България е доста отчетливо регистрируем феномен, за разлика от страни като Австрия, Германия и на запад от тях. Да го кажа в прав текст - от моя гледна точка е доста нахално и несъобразително с околните любовна двойка да застане на 30 см от лицето ти, натрапвайки ти се, и да започнат да интимничат, да си говорят и т.н. Тази силна “кохезия”, тази топлота, тази непосредственост, тази близост, която лъхаше от тези хора, мене сериозно ме отблъсква. А може би тази повсеместна вече днес в България свойска форма на обръщение във второ лице, единствено число (форма на “ти”) е една от сериозните причини за тази дебелашка фамилиарност? Още една тема за размисъл.

Гражданско общество и публичност?! Не тук и не сега!

По идея един от стълбовете на гражданското общество са ангажираните интелектуалци - ангажираните с публичността, публичното благо и моралната хигиена на това общество. Другият важен стълб на гражданското общество са медиите. Интелектуалците и журналистите са “шилата” на гражданското общество като коректив на властта и държавата. Продължаващият излаз и интервенции в българската публичност на лицето Георги Коритаров, а това по условие става от и в името на българското гражданско общество, е диагноза, че читави гражданско общество и публичност в България липсват, а това ще рече, че всъщност щом не са читави, тях изобщо ги няма. Думата ми е за лицата Харалан Александров, Иван Андонов и Крикор Азарян - гастролирали в последно време при Коритаров в публичната си роля на интелектуалци (възможно е в предаването на Коритаров да са гостували и други интелектуалци от типа и мащаба на изброените от мене - споменавам тези точно лица, защото им бях зрител). Тези тримата несъмнено се опитват да играят ролята на ангажирания интелектуалец, опитват се да бъдат морални гаранти, да бъдат морални интерпретатори, да бъдат морални съдници на обществени и властови реалии. Но как да приема за автентична и читава подобна роля, след като първо самият Коритаров би трябвало да е обект на “морален поглед” и критика от тяхна страна? Защо Коритаров бива припознат като достоен партньор, с посредничеството на който да морализаторстват върху разни проблеми в България? Те не разбират ли, че с тази липса на “хигиена” спрямо Коритаров легитимират и реабилитират изключително “долни” човешки действия, а в по-едър мащаб легитимират изключително “долния” комунистически режим и неговите “мръсотии” като цяло? Разбира се, не задавам въпроси, а констатирам. Констатирам, че въпросните три лица нямат елементарна чувствителност и чувство за погнуса спрямо помиярите в публичността, спрямо моралното изродство, облечено в начетеност и ум! Да, Коритаров е умен и начетен, но именно тоя факт още повече усилва, или би трябвало, погнусата от моралния му облик! Но не и за тримата важи това - той за тях не се провижда като някакъв проблем. За мене това отношение би могло да е израз на три неща - 1. морален инфантилизъм, т.е. неспособност изобщо да се регистрира някакъв проблем в житейския път на Коритаров; 2. морално уродство, т.е. са същите като Коритаров; 3. Биографическа обвързаност с Коритаров и оттам притъпяване на сетивата. Каквато и да е истината, тези трите персони в мое лице губят легитимност като стълбове на гражданското общество - интелигентността, големия акъл, таланта, творческите способности и пр. по никой начин не са достатъчно условие, за да си пръв гражданин.

Императив - ниски данъци!

Сравненията на българската данъчна тежест с данъчната тежест в страните от бленуваната Европа са непромислени и спекулативни за мене. Когато се мисли за богата Европа днес и в последните няколко десетилетия, трябва заедно с това да се отчита как и откъде се е взело това нейно богатство. Почти е закон, че всичките богати страни, когато са тръгвали по пътя на богатството, са имали ниска данъчна тежест върху населението и съответно нисък процент от БВП на разходи/преразпределение през бюджета. Ерго, БОГАТСТВОТО Е ТРУПАНО ОТ ИНДИВИДИТЕ, ЗАЩОТО БОГАТИТЕ ДНЕС ДЪРЖАВИ НЕ СА ИМ ПРЕЧИЛИ с високи налози и поради тия натрупвания през годините, има възможност да се преразпределя наистина “сочен пай”. Високите нива на данъци към настоящия момент са и пречката пред Европа да богатее още повече - тя от много време е в застой, тя просто буксува и изостава от други региони по света и расте символично в богатство. Богатство никъде и никога не е натрупано от коя да е държава и нейните институции, богатството е натрупано от свободния, предприемчив, изобретателен, умен индивид. Натрупване на богатство в/от българските индивиди е основният аргумент за ниските нива на данъчно облагане. Само и единствено когато се натрупа това богатство, тогава бихме могли, евентуално, да мислим за качествено държавно предлагане на образование, здравеопазване и пр. Отделно, че българската държава към този момент няма легитимността да смуче от индивидите данъци, защото не им предлага адекватни услуги срещу тях, напротив - разни хора направиха милиони от източването на хазната, тоест от кражбата от българските индивиди. Тъй че, крещящото чувство за справедливост, от една страна, и икономическата логика, от друга, ни водят към единственото на тоя етап приемливо решение - ниски данъци!

Лицето Александър Маринов - от пръв комунист до пръв антикомунист…

Александър Маринов е известен с “проглеждането” си, с обрата на 180 градуса на политическите си възгледи. Несъмнено, всеки има право да претърпява промени, малки или мащабни, хората е легитимно да се променят, да променят включително и светогледа си, ако ще и тотално. Особено на млади години такъв обрат е съвършено разбираем и приемлив. Маринов е на около 40 г., когато изоставя социалистическата идея и практика и става техен отявлен критик. Аз лично уважавам всеки, който не е социалист, който гледа критично на социализма като цяло. Маринов също буди моето уважение, НО това уважение няма как да е повече от минималистично - фактът, че не е имал проблем с Лукановото управление, също така с Беровото управление и с експлицитната му поддръжка от страна на БС/КП, макар и тя да не пое тежестите на отговорността за това управление, впрочем нещо типично за “столетницата”, а доказателство за това е присъствието му във високите етажи на БС/КП по времето на управлението на Виденов - 1995/1996 г. Тоест, 5-6 години след промените, при наличие на плурализъм и свобода в тия години, след като си имал пълното съзнание и знание какви ги е вършила преди 10-и ноември вековната партия, след като си видял провалът й в управлението след 10-и, ти пак да правиш съзнателен и свободен избор в полза на БС/КП е неотменим “грях”, незаличим “минус” в биографията! Този “грях” деморализира, снема огромна част от легитимността на по-сетнешната критическа поза на Александър Маринов, направо я “взривява”! Но нали всеки има право дори и късно, да “прогледне” и да му бъде простено, че се е заблуждавал? РОНАЛД РЕЙГЪН като млад е бил демократ, даже чак на около 55 г. се превръща в републиканец. РОНАЛД РЕЙГЪН е един от най-любимите ми политици изобщо - аз нямам никакъв проблем с неговото превръщане. Това е така, защото и демократите, и републиканците в Америка, колкото и да са различни, поддържат едни и същи базисни ценности, едни и същи “придобивки” на свободата! Разликите са общо взето в детайлите, макар и много съществени, но не и в генералния път. Нашенските комунисти именно искаха да ни водят по различен път и Алек. Маринов до 1996 г. съзнателно е работил за реализацията на тоя проект, при наличие в пространството на други проекти. В това се състои “непростимият грях”. То е като с агентите и сътрудниците на ДС - както те нямат морален кредит да участват в управлението на демократичната българска държава, защото са били рупори на комунистическата българска държава, а участието им да буди у нас гняв, така и настоящата позиция на Александър Маринов няма необходимата морална основа.

Комунистическо дебелоочие

Комунисти в църква

Естествената реакция на тая снимка е на погнуса от безсрамието на хора, които са закърмени с враждебно и подигравателно отношение към религията и църковната институция, а днес се представят за пред обществеността в точно противоположната светлина на съблюдаващи религиозни практики и черпещи духовност от Църквата, и най-вече искат да ни се покажат като интернализирали друг разказ за Битието, в който Бог играе най-съществената роля. С две думи - лицемерна показност! Ако задълбаем повече в казуса, нещата може и да ни се провидят като по-сложни: тази точно църква - Българската православна, днес и в последните 50-ина години заслужава точно такива “миряни”, каквито виждаме на снимката. Както комунистите лицемерничат с религиозността си, така БПЦ лицемерничи като се представя на околните като богоугодна институция, а всъщност е извор и средище на материални страсти, най-отчетливо видно у висшият й клир. Тоест, факта, че комунисти ходят в тази точно църква, не трябва да ни възмущава чак толкова, стига да сме си уточнили и конкретизирали понятията…

За Георги Милков, Анна Цолова и прочее скандалности/простоватости в българската журналистика.

Днес, 9 август 2007 г., в рамките на сутрешния блок на БТВ бяхме свидетели на една, от моя гледна точка, стряскащо скандална раздумка между журналистите Георги Милков (в-к “24 часа”) и водещата на въпросния блок - Анна Цолова. В раздумката ставаше дума за скорошното посещение в Северна Корея на лицето Милков. Скандалното се състоеше в ласкавите приказки за живота и ерго за режима там, чухме омайни слова и за червените сатрапи баща и син - Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Разбрахме за “осмото чудо на света” - по Милков - сбрани 100-ина хиляди хорица на един стадион и правят чудна хореография с картони, за която били тренирали минимум 5 мес. непрекъснато. Естествено, цялата тая “феерия” се прави от държавата на С. Корея и целта й е да се докажат отново и отново предимствата на комунистическия режим - тая констатация е моя, разбира се, Милков просто остана на ниво възхитата си от “мащабното” събитие. Няма нужда да напомням, но все пак - това море от хора може да бъде впрегнато за подобна цел само при такъв тоталитарно-диктаторско-авторитарен режим, какъвто е налице в Северна Корея, където целите и разбиранията на режима стават цели и на народонаселението, ще или не ще то е длъжно да бъде тяхно “оръдие”. Милков изрази и нескрита почуда в положителен смисъл от многото инфраструктурни “чудеса” на Пхенян - модерни и огромни хотели и магистрали имало! Поантата на “седянката” беше похвалното слово за “вожда на революцията” Ким Ир Сен - разбира се, не направи изказване в строго панегиричен стил, но все пак директно намекна за големите заслуги на вожда за спокойния и уреден живот на севернокорейците. Поведението на водещата Анна Цолова беше също толкова скандално и простовато - тя слушаше в захлас разказа за тази чудна земя, усмихваше се тъподушно, държеше се изключително свойски и фамилиарно с “брата си по ваденето на хляба”, просто създаде идилична българска картинка, такава една топла, простодушна, затрогваща и умилителна! Има ли нужда да коментирам къде ме стяга чепика?! Бесен съм на това неприкрито положително отношение към един мракобеснически режим, режим, в който хората са обезправени , несвободни и бедни, т.е. отнети са им животите в служба на една клика, която живее по други правила и в други, луксозни условия. Комунистическите олигархии навсякъде по света доказаха, че узурпират властта не с идеалната цел да въдворят комунистическия идеал в реалността, а за да трупат земни охолства, държейки по най-безобразен начин подопечното им население в робство. Разбира се, не че въдворяването на комунистическия идеал е легитимна причина за вземането на властта, но това е друга тема. Та и у Северна Корея ситуацията е съвсем като по учебник - Ким Ир Сен и династията му държи цял един народ в робство, разказвайки му разказа за строителството на комунизма и съпътстващата го “социална справедливост” и “социално щастие”, имащ функцията на фасада, а в действителност става въпрос за олигархическа диктатура с цел облагодетелстване на олигархическия кръг от лица. И при тия факти да се изразява положително отношение към този гнусен режим от страна на български журналисти, именно от БЪЛГАРСКИ и именно от ЖУРНАЛИСТИ, е стряскащо скандално, а и болезнено отчайващо! Защото у БГ тая не-свобода е живяна, при това до не отдавна и би трябвало българските хора да са много чувствителни и гнусливи на тема тоталитарен режим и права и свободи на личността! Още повече тая чувствителност е категоричен императив за журналистите! Та нали тия, Милков и Цолова, ядат бял хляб, защото живеят в либерално-демократична държава, в която свободата на словото е гарантирана от конституцията, а тая свобода точно е условието за възможност да се занимават с любимата си професия по тяхно усмотрение, по техен си начин, да пишат и казват, каквото им е на душата и накрая и да се хранят от нея! Разбирате ли, те, легитимирайки диктатурата у С. Корея, режат клона, на който седят, лаят ръката, която ги храни! Да не говорим, че те, журналистите, на книга се водят глас на гражданското общество, глас, който има и немалка власт - четвъртата у държавата! Милков и Цолова днес се заплюха един вид, отрекоха се от същността на професията си и станаха рупори на ретроградни гласове в българското общество - имах чувството, че Велко Вълканов говори през Милков! Тоест, тука имаме работа или с чиста проба неосъзнатост, или с бацил на робството, съхранен у едни от водещите български журналисти на настоящата журналистическа сцена! И в двата случая жална ни майка на всичките у тая утрепана държавица!

Милиционерска държава!

Милиционерите са най-отблъскващата и разпасана инстанция в тази убита и жалка страна, а главата им - пикаещият у фонтани, е такова ОТВРАТително създание на природата, паснало “бомба” на тая гнусна система. Пикаещият у фонтани е просто перфектния образ на всеки уважаващ себе си потиснически режим и българската милиционерщина намери в негово лице своето истинско и автентично лице! Да му мислим братята българЕ - стига раболепничене, преклонени главици и незаинтересованост (когато не те касае лично) спрямо репресивната и мракобесна система, наречена МВР!

Привет, Сини!

Тия резили очевидно са съдба за нашия Клуб! Мине - не мине и се появят поредните ливади да трупат слава на наш гръб. То е като със свините - там пък съдбата е в наша полза и докато съществуваме, ще ги ебем, СЪДБА! Знам, че съдбата е безсилна пред свободната воля човешка, пред положените къртовски усилия, пред разума човешки - човек може да управлява съдбата си! Сиреч е ясно, че в нашия Клуб някои хора не си свършиха работата, както е по книгите и това е основната причина съдбата за пореден път да ни води за носа. Ясно е вече, че принципът “не пипай и не променяй победоносен тим” не бива да се абсолютизира - абсолютизирането му води до крахове, неизбежно. Сега ще трябва да правим пак радикални промени, да тръгнем от нищото, и след няколко години пак на върха, което е също част от Синята съдба - добре познатите ни цикли от 3 поредни титли и пет години лутане в игра за идеята са белязали цялата история на нашия Клуб! Продължаваме с пълна сила да си носим кръста, днес беше просто поредната спирка по нашия ТРЪНЛИВ, НО ВЕЛИЧАВ ПЪТ! Има обаче една константа от 1911 г. насам, която мене ме крепи в тези тежки моменти - ЛЕВСКИ винаги е бил преди всичко идея, религия и една безгранична любов, т.е. ЛЕВСКИ е нещо много по-съществено от един футболен отбор, ЛЕВСКИ е най-хубавото нещо в тази нещастна страна! ЛЕВСКИ не е 11 или 18 футболисти, събрани от кол и въже, които за кой ли път не носиха достойно Синия екип, но ЛЕВСКИ е Елин Топузаков, да кажем, и той е достатъчен, за да се подкрепите в този ни тежък момент! ЛЕВСКИ е, разбира се, Сектор “Б”, схванат широко - всичките ония Сини, за които ЛЕВСКИ е любовта на живота им! Днес ги видяхме отново, тях ще ги виждаме докато ЛЕВСКИ го има - децата и внуците им ще ги отменят!

Най-тежкият спортно-технически проблем за мене е около ДЮШ - виждаме, че кадрите, идещи от там не са готови изобщо за мъжкия футбол - Домовчийски е бяла ластовица… Мъри заради това не ги пуска, а не щото го е страх от младостта им. Там положението след Деркс е почти отчайващо и ще е така, докато лица а ла Бисер Хаздай са демиурзите на Сините лъвчета, но и не само в треньорите е недъга.

ГЛЕДАМЕ НАПРЕД

Лицето Пламен Юруков

Новият председател на СДС очевидно не може да бъде определен като харизматичен човек и че това е така, надали е нужно да се разяснява обстойно, просто то се вижда и усеща още на пред-разсъдъчно равнище, с който факт тутакси става ясно, че шансовете на СДС да си възвърне предишното електорално влияние клонят към нула, защото личностово-лидерската харизма на политическите дейци днес, а и преди, се явява основен фактор при въвличането на големи маси от хора в даден политически проект. Пламен Юруков дава вид на един спокоен, добродушен, улегнал и по философски флегматично-контемплативен образ. Това е лоша “препоръка” за присъствие по “високите етажи” на политическия живот, а още по-лоша за качествено лидерство. В този човек няма жар и плам в погледа и маниерите, в тялото, няма политическа енергия, няма спонтанна и искрена вяра в кауза, изразена по жарък начин! Нещо повече - по мое виждане Пламен Юруков е доста слабо подготвен реторически, а дори и философско-политически! Философското образование, теоретично, е добра предпоставка за една политическа кариера, тъй като то дава една “дълбинност на погледа”, една промисленост светогледна, една яснота на принципните позиции. Но то съвсем не е достатъчно условие за запомнящо се “шествие” на политическата сцена. Отчетливо необходима си е специална подготовка като едно важно условие за успешност в политиката, отчетливо необходимо е минаването през всички нива и йерархии на политическия живот. Хубаво, успял е в бизнеса, надявам се по читав начин, но политиката и бизнеса все пак са различни сфери, изискващи различен набор от качества за успешност - в бизнеса размера на работната заплата е най-съществения стимул другите да ти имат доверие, в политиката доверие се печели с харизма и много други работи, различни от механизмите в бизнеса. Тоест, още на старта на това “ново начало” за СДС, наречено Пламен Юруков, се провижда, този път, и “леталният изход”!