Стартирам рубриката, условно наречена „Те погреб(аха)ват България“. „Погреб(аха)ват“, разбира се, е силна дума, ала „забатаченият“ български живот у всеки чувствителен към българските проблеми човек предизвиква чувство за безсмислие и провал на българското. Само нечувствителните към българските проблеми могат да не употребяват силни думи, за да описват случващото се у нас.

Първи на „подсъдимата скамейка“ застават българските институции, които са призвани да правят така, щото у нас да тържествува поне относителна справедливост, въздадена от хората за хората. Тези институции са българското МВР, българската прокуратура и българските съдилища.

Преди 66 г. под диригентството на българската държава (под опеката на Москва в крайна сметка) започна грандиозен процес на негативна селекция, който продължава с пълна пара и до ден-днешен. Негативна селекция означава, че не добрите, можещите и образованите човеци заемат властови и институционални позиции във всички сфери, а такива позиции заемат правилните, посочените, нагаждачите, роднините, приятелите и познатите на някой „големец“ или „батко“. Ако това е валидно за всички сфери на българския живот в последните 66 г., то в пълна степен важи точно за трите институции, за които тук става дума. Защото тези институции бяха и са ключови за удържане на властта от комунистите, т.е. в тях са концентрирани най-лошите практики и резултати, които може да даде една дълголетна негативна селекция.

Виждаме го всички – селекцията на кадрите в МВР е съвсем съзнателно такава, а именно – селектирани са хора безскрупулни, циници, с нисък морал, несретници, слабообразовани и т.н., защото такива хора най-лесно се управляват и нямат задръжки да вършат всякакви мръсни властови поръчки. Ала от такива кадри няма как да очакваш да охраняват правото, да охраняват правата на гражданите, да събират годни доказателства за съдебни производства, каквото уж е призванието на МВР по конституция.

В прокуратурата и съда кадрите са много по-добре образовани от тези в МВР, няма как – материята го изисква, но и тук за назначаване и издигане в системата не играят роля образоваността и морала на отделните човеци, а познанствата, приятелствата, роднинствата, по-общо, шуробаджанащината. След 9 септември 1944 г. съда и прокуратурата служат на точно обратното на това, за което са призвани да служат, а именно на безправието и несправедливостта. Защото след завземането на властта от комунистите, та и до ден-днешен, България е разделена на две групи – малцина правоимащи и голямо мнозинство правонямащи. Е, няма по-лошо нещо от това в една държава да няма върховенство на закона и за едни законът да е „врата у поле“, а за другите да няма прошка.

Лека й пръст на правоохранителната и правораздавателната система в България.

Въздух, Земя, Вода и Огън – четирите битийни условия, без които няма как да съществуваме в този свят. Нещо повече, те са благодатни битийни условия за човеците и за тварите изобщо. Въздухът е благодатно битийно условие, без което не можем да изживеем повече от 3-4 минути. Земята и нейните дарове са условието, без което например не бихме могли да преживеем зимата, защото от земята идват материалите за строежа на нашите домове. Водата е изключителна битийна благодат, без която освен живота невъзможно е и поддържането на хигиената на телесата и на средата човешка. Огънят е нашето Слънце, без което може би бихме успявали да живеем криво-ляво, но това ще е живот във вечен мрак и вечен мраз. Тази благодат (в пълния смисъл на думата) и благост на природно-битийните условия заварваме в света с нашето раждане. Животът на човечеството през епохата на Модерността обаче ни демонстрира, че благодатта на битийните условия не е даденост веднъж и завинаги, или казано иначе – днес имаш вода за пиене и миене, утре може и да нямаш; днес имаш въздух за дишане, утре може и да нямаш чист въздух за благодатно дишане; днес имаш земя, която да те храни, утре може да имаш земя, чиито плодове да те тровят; днес имаш благодатно слънце, утре може да имаш причиняващо рак на кожата и ослепяване на очите слънце. Искам да кажа, че всеки от нас, ако го е грижа за бъдещите поколения (и за пряко отгледаните от всеки наследници), би следвало да се чувства като гостенин (какъвто всъщност е) на този свят и да завещае на децата си и на бъдещите човешки поколения битийните условия във вид, в който те ще са благодатни за тях, а не причина за трагедия човешка и мирска.

България е място, в което обичайната жизнено-колективна среда предразполага и направо „притиска” човеците към живот тип „на работата лекото и на хляба мекото”, нещо повече, средата предразполага и „притиска“ към разпасаност, пропиване, преяждане, разврат и пр. от този сорт.

Ако се казваш Пламен Илиев, да речем, и си направил впечатление в българското общество със своите големи способности и талант още като скоро навършил пълнолетие младок, то гаранцията, че този талантлив български младеж успешно ще реализира своите надарености в българското общество е абсолютно нулева, защото обичайният път за блесналите с някакви способности у нас (и поспечелили някой друг лев) е див нощен живот, алкохол, чалга и разврат. Т.е. българската жизнено-колективна среда не толерира трудолюбието и развиването на дарбите на човеците. Напротив, обичайната българска жизнено-колективна среда е нещо като „гробище” за талантливи и способни човеци.

Също така българската обществена среда е враждебна към високообразованите и интелигентните човеци, които в престижните университети на Запад правят изключително впечатление, а след като се върнат тук са унизявани в разните български фирми да разнасят папки и да правят кафе на шефовете си, вместо да работят това, за което са учили и което могат да вършат много по-добре от останалите. Искам да кажа, че още дълго България ще се асоциира с думите „мизерия“ и „разруха“.

П.П. Нека да сме наясно, с този текст съвсем не целя снемането на индивидуалната отговорност от плещите на отделните човеци, индивидуалната отговорност на личността за собствената й реализация в живота. Просто акцентирам върху колективно-обществената среда и нейната важност, защото всички сме били свидетели, например, как чужденци, дошли да живеят в България, у нас живеят по коренно различен начин в сравнение в собствените си държави, защото България е „царство“ на разпасаността и разврата.

Димитър Бербатов е нещо като идол за повечето българи днес. За тях той се явява една от спортните и човешките емблеми на България пред света тези дни. Чисто футболните му качества очевидно са на много високо ниво, щом се подвизава в клуб като „Манчестър юнайтед“. Обаче с това се изчерпва всичко положително у въпросното лице. Два щриха към житието на Д. Бербатов: 1. След загуба в квалификационен мач за Евро ’08 на българския национален отбор от отбора на Холандия, Д. Бербатов атакува двама от колегите си в отбора – Д. Иванков и Л. Вагнер, като ги обвинява персонално за загубата. На всичкото отгоре, всички запознати си спомняме, че в този мач Д. Бербатов изпусна поне две от т.нар. стопроцентови голови положения. А не само запознатите знаят, че футболът е колективен спорт, което значи, че резултатите (победите и загубите) във футболната игра са колективно достижение. Да, всеки бърка като индивид, но е крайно непочтено в един отбор (колектив) един от отбора да нарочва за виновник за лошия резултат някой друг от колектива, а и треньорът оценява персоналните изяви; 2. Д. Бербатов се отказа от участие в националния отбор на България в апогея на славата си по европейските терени. Мислех си, че този негов акт ще откаже всички националистически чувстващи и мислещи да го боготворят, както и всички морално разсъдливи граждани, но не би – захласът по него продължава с пълна сила. И е съвършено непонятно по каква причина се случва това, след като отказът му от националния отбор като морално действие може да се оцени само по един начин – „мишкарско“ напускане на потъващия кораб, наречен български национален отбор, в опит да спаси собствената си кариера, като не се „цапа“ с неуспехите на националния отбор. И накрая, най-голямата наглост от страна на Д. Бербатов беше, че се изцепи по следния начин, цитирам: „ЩЕ НАПИША И НЕЩО МНОГО ВАЖНО ЗА ВСИЧКИ завистници, АЗ СЪМ МНОГО НА ВИСОКО, ЗА ДА ВИ ВИЖДАМ. А ДОРИ КАТО ТРЪГНА ДА ПАДАМ, ПАК НЯМА ДА ПАДНА НА ТОЛКОВА НИСКО“. Само ще му напомня на самозабравилия се господин, че той е толкова богат и известен, защото има маса балъци, които го гледат по ТВ-то. В този смисъл няма никакво морално право да се гневи на критиците си, защото е „високо“ благодарение и на тях. Телевизията е направила известни и богати не един и двама морални лилипути, не един и двама човешки посредственици. Ала на Д. Бербатов му е невъзможно да направи такъв анализ на произхода на собствените му известност и богатство.

Земята е адски неприветливо място за живот на човеците всъщност. У нас например са тежки зими и жегави до нетърпимост лета, есента пък е депресираща, защото зимата тропа на вратата. Остава пролетта, ако е речено да е прохладна и приветлива. Ние обаче сякаш не си даваме сметка за тази суровост на природните условия и причината за това се крие в наличието на другите човеци около нас. Ние не си даваме сметка, че ако ги нямаше другите човеци, независимо дали другите, с които сега живеем, или другите от миналите времена, ние щяхме буквално да се борим за живота си всяка минута и всекидневно, защото нямаше да има кой друг да произведе дрехите, необходими ни за оцеляването; нямаше да има кой друг да построи домовете ни, необходими ни за оцеляването през зимата; нямаше да има кой друг да произведе храната, необходима ни да живеем. Сиреч ако ги нямаше другите, ние нямаше да имаме свобода, защото грижите за оцеляването ни в света щяха да ни отнемат цялото време. Ако ги нямаше другите (родителите), всъщност щеше ли изобщо да ни има? Ако ги нямаше другите, нямаше да има кой да ни радва и „лекува“ душата с музика. Ако ги нямаше другите, нямаше да има кой да ни излекува разните там болести и щяхме да мрем като пилци. Най-сетне, ако ги нямаше другите, нашият живот едва ли би имал някакъв смисъл, защото човешките взаимоотношения всъщност осмислят нашия живот. Да пием за другите и тяхното съществуване!

Как се поддържа цветущ олигархичен режим и сиво безвремие в една държава? Много просто – създаваш публична фасада, на която някакви уж гигантски противоборстващи си интереси и враждуващи политически крила се заплашват едни други с бомби и прочее стряскащи народонаселението средства. В същото време тази скалъпена фасада обслужва и двата уж враждуващи лагера, защото част от народонаселението се възмущава как е възможно властта така варварски да запушва устата на своите врагове, а друга част от народонаселението е убедена, че онези сами са се взривили и злите им опити за разклащане устоите на управлението са прозрачни и разконспирирани. И така се бетонират маса електорални гласове и за едното олигархично крило, и за другото, които всъщност са от едно котило.

Този филм вече го гледахме в много изчистен вид при скалъпената и неавтентична вражда между ДПС и „Атака“. Анатемосваш ДПС по струната „турците 500 г. ни клаха“, както и за техни очевидни пладнешки грабежи (които обаче съвсем не са патент само на ДПС), после създаваш „Атака“, която посочва ДПС като тумора на България и главните виновници за съсипията й. С този механизъм на „скачените съдове“ постигаш увеличение и втвърдяване на електората едновременно и на ДПС, и на „Атака“. Защото българските граждани от турски произход се чувстват заплашени от реториката на „Атака“ и неизбежно намират в лицето на ДПС политически гарант. Лумпен-националистите пък са настървени до краен предел срещу ДПС и „Атака“ е техния избор. Нали, железен механизъм за поддържане на олигархия.

В цялата схема има отредена роля и на Костов, който го играе автентичен десен, т.е. опозиция на неокомунистическата олигархия, независимо под какво име ни се представя тя – дали ГЕРБ, дали БСП, дали ДПС, дали „Атака“, дали РЗС. Тази роля на Костов отдавна се превърна в карикатура, като днешният ден добавя още един щрих към тази карикатура – взривът бил опит на враговете на правителството за неговото разклащане. Искам да кажа, че за всеки лумпен-електорат олигархията се е погрижила да осигури политическо представителство. И няма никакво значение, че всъщност сред лумпен-електората действително има разлики в политическите светогледи и ценности. Изкуствено инсталираната политическата сцена е маскарад.

Обобщение на политическата ситуация днес: Живеем в олигархичен режим, в който няма реално разделение между властите, т.е. трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, се сливат в олигархично единство и който е извън властта, за него няма гарантирани свободи, права, върховенство на закона и живот. В такава обстановка гражданите разчитат или на случайността, или на връзките си с властта, за да си гарантират някакви свободи, права и живот. С други думи, липсва правова държава. А това отприщва произвол за олигархичната камарила, който произвол се осъществява на гърба на всички български граждани. В олигархичен режим разделението между партиите е монтирано, неавтентично, при което политическите борби в публичността се явяват благовидна публична фасада, а зад кулисите политическите противници си разпределят държавната баница. Т.е. политическата борба между ГЕРБ, „Атака“ и „Синята коалиция“, от една страна, и БСП&ДПС, от друга, е фалшива. Едър мафиот (тип мутра) е министър-председател. Това означава тежък провал на българите като общност, защото да допуснеш до най-високия връх на твоята държава, при това чрез свободен избор, откровен престъпник, си е провал за всички нас. И най-вече на „десния“ лумпениат, който даде мандат на ГЕРБ, за да „разгони фамилията“ на комунистите. „Левият“ лумпениат пък тежнее по Тато и си избира БСП. Всичките тази чорба я сърбаме, защото българската общност се провали в излъчването на сериозна група от антикомунисти и демократи, които веднъж завинаги да изчистят „авгиевите обори“ и да се тръгне по пътя на демокрацията и капиталистическите отношения.

Чувам навред, че човешкият свят бил сложен и пъстър, че нищо не било само черно или само бяло, че истината не била „черно-бяла“, че човеците и техните действия не били „черно-бели“. Тези твърдения са модерната манифестация на релативизма. Релативизмът всъщност е много полезен, той е „противоотрова“ срещу догматизма и схоластиката на предмодерния свят, ала тъкмо в модерното (или постмодерното) му извеждане до крайност се крие и неговата „отрова“ – всичко върви, няма йерархии, няма добро и зло, всичко е относително. Със сигурност в човешкия свят присъства красивото, а красивото се базира на пъстротата и многоцветността, налична в света, макар че черното и бялото са напълно достатъчни, за да имаме нещо красиво. В човешкия свят присъства обаче и моралът, а моралът сякаш тендира към „черно-бели“ тоналности – действията ни почти винаги са или добри, или лоши, а не междинни между доброто и лошото. Когато купиш хляб на помолилата те немощна баба (с нейни пари), защото тя самата не може да го стори, това ти действие е еднозначно добро. Когато не й купиш – вършиш еднозначно лоша постъпка. Точка. Когато комунистическият тоталитаризъм е избил стотици милиони, а милиарди съдби е почернил, комунистическият тоталитаризъм е зло, при това крайно зло, тоталното черно. Точка. „Ама комунистите електрифицираха страната, построиха 100 Българии, ходехме всички на почивка, всички имахме работа, т.е. имаше и много добри и хубави работи през комунизма“. Необходимо ли е да доказвам, колко е малоумно това твърдение? Бил си агент на ДС и си издал на властите приятеля си, който е напсувал пред тебе генералния секретар на Партията. Това е еднозначно уродлива и грозна постъпка, в никакво отношение не е относително уродлива или относително грозна, да не говорим за красива и добра. Точка. Отстъпил си доброволно и без да те подсещат място на възрастния и немощен дядо в трамвая – вършиш еднозначно добро. Да, може да си му отстъпил място, за да си помислят дядото и другите пътници в трамвая, че си добър човек, но еднозначното добро е в това, че дядото е седнал, независимо от твоите мотиви. Е, разбира се, най-добре би било мотивите ти да са съвсем чисти – просто инстинктивно отстъпване на мястото при вида на немощния дядо, за да му е добре на дядото, а не защото ще те помислят за прекрасен човек. Искам да кажа, че черно-белите картини на човешките работи са много по-истински от разните „пъстроцветни“ и релативистични теории и картини. Освен по-истински, те са и по-морални.

Едно ято лебеди поемало своя път на юг. Набрало ятото височина и изведнъж една от красивите птици прибрала крила и се забила като камък в земята. Тази птица била загубила своята половинка преди седмица. Сред свидетелите на случката се понесла мълва, че красивата бяла птица се самопогубила заради непрежалимата загуба на своята половинка.

ГЕОРГИ МАРКОВ

Не обичам да се срещам с този вид пътуващи представители на бимбилистанската държава, нито някога съм изпитвал дори най-малкото желание за такава среща. От друга страна, сигурен съм, че и въпросните другари, когато искат да срещат такива като мене, са далече от всякакво лично удоволствие, а се обаждат по силата на някакво задължение. Приемайки срещата, всеки гражданин на света като мен се излага на една неприятна възможност. Практиката показва, че пътуващите бимбилистански представители имат твърде странния навик, след като са разговаряли с вас за времето, цените на чорапогащниците и кои женени общи познати са се развели, по-късно да разказват на тия, които са ги пратили, най-фантастични работи. Те ви приписват щедро думи, които въобще не са излезли от вашата уста, изкарват ви демон на антибимбилистанската омраза, който денем и нощем, наяве и насън бълнува как да хвърли някаква атомна бомбичка над Розовата долина, който под някаква форма се е опитал да завербува верния гражданин за агент на патагонското разузнаване и когато последният смело отказал, завалял дъжд от заплахи. Така че когато човек не се среща с тези другари, той им отнема възможността да твърдят невярното съдържание на разговора и по този начин да си увеличават политическия кредит пред съответните власти.

Затова, когато преди време един пътуващ бимбилистански представител ми се обади по телефона и поиска да ме види, първата ми реакция беше да избегна срещата. Но гражданинът бе толкова настоятелен, като че ставаше въпрос за нещо много важно. „Много ще ви моля да ми помогнете в една работа!“, каза той. А когато ви молят да помогнете, макар и да не знаете в какво отношение, вие чувствате, че нямате право да кажете „не“. Определих срещата в един бар. Гражданинът пристигна точно навреме. Струва ми се, че не го бях виждал преди, макар и да знаех името му. Познах го веднага и мисля, че всеки лесно може да разграничи този тип хора между трите милиарда земни жители. В целия му вид имаше нещо, което моментално го отделяше от всичко наоколо. Той носеше сив италиански костюм, доброкачествена конфекция, вероятно купен в самата Италия, светлосиня германска риза, вероятно купена в Западна Германия, френска вратовръзка, вероятно купена в Париж, и солидни английски обувки, които явно бе купил преди няколко часа. Беше очевидно, че лекият италиански костюм не подхождаше на тежките английски обувки, но в края на краищата прекалено би било да се иска от един бимбилистанец да знае тия западни тънкости, но изразът на лицето му беше на човек, който е врял и кипял из английските барове и наоколо нямаше нищо, което заслужаваше внимание. Когато ме видя, за секунда трепна в някакво неприятно предчувствие, като че аз се готвех да му сторя нещо най-лошо. Той ме погледна с явно подозрение. И това всъщност беше единственият път, когато очите ми срещнаха неговите. Той отлично владееше маниера на отговорните другари да гледат така, че фокусната точка да бъде или пред, или зад човека, който е техен събеседник. С една дума, никога да не гледат хората в очите. Второто качество на тия другари, което ги отличава от нормалните хора, е гъгнивият глас, т.е. глас, който сякаш не идва от гласните струни, а някъде от дълбините на корема. Всяка гласна буква при тях като че ли идва от дъното на вулканичен кратер, винаги придружавана от коремно „ъъъъъ“. Моят гост притежаваше и това качество, което свидетелстваше, че той беше от дълго време на отговорна работа. Все пак италинския му костюм и френската връзка го задължиха да се обърне към мене на „Вие“.

Попитах го какво би желал да пие: „Една лимонада… или оранжада“, каза той и доловил моето учудване, добави: „Нали знаете, че когато сме в чужбина… ние не бива да пием алкохол.“

За една секунда ми се стори знаменателно, че в този английски бар, пълен с хора, които държеха пълни чаши или се протягаха през бара за уиски, вино или бира, едно друго човешко същество казваше, че не бива да пие, защото е в чужбина… И си спомних думите на мой познат, английски журналист, който каза, че по приеми и коктейли дипломатите на Бимбилистан пиели само… оранжада.

Ние седнахме край малка маса в дъното. Настъпи известна неудобна тишина. По-ясно от всеки друг път чувствах, че нямам нищо общо с този човек срещу мене, че ние не само нямаме какво да си кажем, но и не можем да си кажем нищо, защото езиците ни са несъвместимо различни. Все пак, попитах го по каква работа е дошъл тук. „Делегация“, каза той, „за една седмица… нали там трябва да движим културните работи…“ Нямах представа как точно той движеше „културните“ работи, но отбягнах да го попитам.

Вместо това казах: „Предполагам, че градът ви е харесал?“

„Да“, каза той, „хубав град… аз всъщност идвам за трети път тука… така, дето се казва, поразгледал съм го… хубав, ама чужбина!“ Той отпи от лимонадата и с романтична въздишка каза: „Знаете ли, че тази година само съм бил дванадесет пъти на Запад! Дванайсет пъти! И всеки път, където и да съм, на третия ден ме стяга шапката, хваща ме такава носталгия за родината, че ми идва да взема първия самолет обратно… но какво да се прави, работа!“

„Защо тогава не се откажете?“, попитах.

„От какво?“, той внезапно трепна.

„От пътуването в чужбина, разбира се… ще пратят някой друг…“

„Разбирате ли, оказва ми се доверие! Не можете да пренебрегвате оказано ви доверие… но истината си е истина… ако трябва да живея в чужбина, честна дума бих умрял… Просто се чудя вие как се справяте!“, той зададе този въпрос пак без да ме погледне, като въртеше глава по посока на лъскавите бутилки по рафтовете.

„Ами все още съм жив!“, отвърнах.

„Е, да“, съгласи се той с това мое твърдение, „въпросът е как живеете? Чувствате ли живота си пълноценен? Чувствате ли, че онова, което правите, се приема и оценява по достойнство от обществото? Щастлив ли сте?… Не можете да ме уверите, че една чужбина може да ви даде онова, което ви е дала родината!…“

Исках да му кажа, че цялата тая салата от щастие, чужбина и родина е малко нещо сбъркана, но чувството, че влизам в безсмислен разговор ме възпря. Забелязах:

„Вие май искате да ме проагитирате!…“

„Ааа, не!“, отсече той, „всеки да си седи там, където си е избрал!“

„Тогава?“, попитах аз.

„Тогава“, продължи той, „въпросът е за тия, които са избрали тука, пък все гледат назад към родината и хранят някакви надежди…“

„Какви надежди?“

„Че работите ще се обърнат, че режимът ще се смени и така нататък… някои от вас пишат на тази тема… Аз лично никога нито съм чел, нито съм чул вашите работи, но другарите говорят… и се чудят за какво е всичко това? Какъв смисъл има в цялата тая работа? Вие можете да ни мразите, колкото си искате, но няма смисъл, защото дали ви харесва или не, това е действителността! И тая действителност беше узаконена в Хелзинки! Прие се статуквото!“

Сега той имаше вид на учител, който се опитва да обясни тригонометрично правило на много тъп ученик.

„Какво статукво?“, все пак попитах.

„Че нещата ще са такива, каквито са. Че ние ще бъдем завинаги там, където сме. Съветът в Хелзинки прие, узакони това, което вече съществуваше, т.е. прие се, че ние сме комунистическа страна и ще бъдем такава завинаги, както се прие, че двете Германии няма да се обединяват, че границите на социалистическия лагер са ненакърними! Разбирате ли! Сега всички съмнения, че нещата могат да се обърнат, трябва да изчезнат! И всички надежди на някои трябва да изчезнат!“

„Ако статуквото означава, че вие ще продължавате да пиете лимонада, а аз ще продължавам да пия уиски, аз съм напълно съгласен с вас!“, забелязах с възможно най-любезния си тон. Но той не се смути и продължи:

„Статукво означава припознаване на истината! Означава съобразяване с истината! Означава приемане на действителността!“

„На коя действителност?“

„На нашата действителност. И на тукашната, разбира се. Статуквото означава, че Западът приема, че ние сме това, което сме. И ние приемаме, че Западът е това, което е!“, пак поучително каза той.

„Аз не смятам, че  някой на Запад е оспорвал, че вие не сте това, което сте! Единствените, които оспорват това, сте самите вие!“ Той изглежда не разбра моя каламбур и повтори натъртено:

„Статуквото означава, че не ще има промени и следователно глупаво е човек да се бори за някакви промени. С други думи, тия като вас, които пишат и сеят надежди за промени, са като кучета, които лаят срещу Луната.“

„Ако вие смятате, че сте Луната и сте гарантирани от лунното статукво, тогава не виждам защо изобщо обръщате внимание на кучешки лай, който идва от Земята. Ако кучешкият лай на 300 хиляди километра е безсмислица, то и вашето безпокойство на 300 хиляди километра е безсмислица!“, казах аз.

„Ние не се безпокоим“, каза той. „Ние никога не сме се безпокоили! Въпросът е за тишината!“

„Аз мислех, че на Луната е много тихо!“, казах аз.

„Марков!“, каза той с по-ясен глас. „Статуквото означава, че никой не трябва да си прави илюзии!“

„Илюзии за какво?“

„Вие знаете много добре какви илюзии: че ние ще излезем от съветската орбита, че партията ще падне от власт, че строителството на социализма ще отиде по дяволите, че страната отново ще се напълни с разни бакали и капиталистически хиени, които ще дерат кожата на народа, че разни буржоазни демагози ще ни управляват… или пък ще се върне черното фашистко минало… не! В Хелзинки се сложи край на тия илюзии!“ – тонът му беше почти тържествен.

„Вие пропуснахте още няколко много съществени илюзии“, вече едва се сдържах, „илюзията да бъдеш свободен нормален човек и да имаш ония естествени права, които по рождение ти се полагат, илюзията за свобода на словото, илюзията за свобода на организирането, на движението, на творчеството… и т.н. Но кажете, сериозно ли смятате, че някакво дипломатическо СТАТУКВО може да премахне каква да е илюзия?“

„Трябва!“, каза отсечено той.

„Защо трябва?“

„За да живеем в мир!“

Аз се засмях и казах:

„За да можете да ходите дванайсет пъти годишно в командировка в чужбина!“

„Че защо да не ходя!“, отвърна той намусено, но след секунда или две, припомнил задачата си, се усмихна мазно и поде с променен тон: „Слушайте, и тука, и у нас има много нередни неща. Може да се каже, те са еднакво нередни! Така че няма защо да не се приеме статуквото. За какво трябва да се говори и да се пише за тия работи! Няма никакъв смисъл!“

„За вас“, припомних.

„Не, за всички!“, извика той. „Това означава статукво! Че няма смисъл за всички! И това дойдох да ви кажа, понеже може да не сте го разбрали!“

„Благодаря ви!“, казах аз.

„Вие може да сте против статуквото, може да не ви харесва, но то съществува! И ние сме твърдо за него!“

Той допи лимонадата си, стана тежко и ми подаде ръка.

„Искахте да ви помогна нещо?“, попитах учтиво.

„Ааа… аз се размислих… всъщност важното беше да си поговорим за статуквото… довиждане, благодаря за лимонадата!“

Изпратих го до вратата и го гледах как се отдалечава. По едно време спря пред една силно осветена витрина. Лицето му се оживи, сякаш там, под ярката неонова светлина бе изложено самото статукво. И той му се любуваше.

Днес се навършват 32 години от покушението срещу Георги Марков, извършено от БКП с помощта на ДС и КГБ. Слуховете, пускани от ченгета и комунисти, че Георги Марков е бил ченге и привилегирован комунист, тутакси биват разобличени от факта на покушението срещу него. А тези слухове се пускат, за да се омаскари една от светините на българския антикомунизъм и антитоталитаризъм.

***

ГЕОРГИ МАРКОВ

В едно от неотдавнашните предавания се опитах да ви предам образа на Йосиф Висарионович Сталин, видян през очите на западни учени, които добросъвестно и от различни гледни точки го характеризират въз основа на налични документи, сведения и множество факти. От казаното от тях излиза, че бившият велик вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество, е бил един дълбоко антиинтелектуален тип, посредствен във всички възможни творчески направления, безчестен страхливец, подлец, паникьор, суетен до тъпоумие, лош държавник, слаб политик, безнадежден военачалник, скрил се зад успехите над другите. Но въпреки това – наистина гениален, изумителен, блестящ талант на терора. Единственият гений, с който той е разполагал, е геният на най-ужасния терор, съществувал някога под слънцето.

Но колкото и да съм убеден в злодейските дела, извършени под мъдрото ръководство на другаря Сталин, колкото и дълбоко да го ненавиждам, не мога да избегна истината, че той ЛИЧНО, СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ РЪЦЕ не би, нито уби някого. Слагаше подписи и резолюции, нареждаше по телефона и чрез Лаврентий Павлович, но той, Сталин, не отиде да застреля никого. Други вършеха тази работа за него. Тези други, които създадоха от АРХИПЕЛАГА ГУЛАГ най-жестоката история в човешкото съществуване. Тези други, които в огромното си мнозинство са още живи, които в голямата си част все още заемат важни постове и които все още тероризират с различни средства своите мънички сталински светове. Много пъти съм се питал кой кому беше по-нужен – те на Сталин или Сталин на тях? Много далеч съм от каквото и да е желание да намаля неговата престъпна вина, но не мога да не задам още един, по-страшен въпрос: „Щеше ли да го има Сталин, ако не бяха те, хилядите безименни и полуименни злодеи?“

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз си мисля, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото – сталинизма. Сталин си отиде, но сталинизмът остана тъкмо защото останаха сталинчетата. Дълбоко антихуманните, нечовешки закони на терора са все още в сила. Побоищата, инквизициите и масовите екзекуции може вече да не съществуват, но страданието, което те причиняваха, сега се поднася от също толкова болезнени заместители. Средствата на терора еволюират и в таблицата на мъченията боят сигурно е най-простото. И след като той е вече остарял или е вече отречен от партията, то жаждата за злодейство и мъст настоява да се измисли нещо равностойно. Защо трябва да биеш човека, когато има толкова начини да го накараш сам да се набие, че дори да се самоубие. Защо ти трябва да пишеш гръмки патетични тиради във вестниците против този или онзи предател, когато много по-удобно е да пуснеш тихичко най-компрометиращи слухове за него, така че и собствената му майка да не може да го понася. Убивайки един противник, ти запазваш неговата нравствена сила и независимост. Унижавайки един противник, ти го унищожаваш, ти му отнемаш всичко. Както виждате, еволюцията на терора е доказателство за посредствеността на Сталин и за творческата мощ на сталинизма.

Сталинчето, това мъничко, злобно, енергично, амбициозно същество, за което малтретирането или тероризирането на другите човешки същества е психопатологична необходимост, става господар на онова общество, което го е повикало на помощ, което се е облегнало на него. Сталинчето иска да бъде забелязано, че съществува, иска хората и светът да го видят, да знаят за него. И тъй като му липсват каквито и да е способности да бъде добър земеделски стопанин, обущар, търговец или артист, тъй като му липсват способности да бъде просто човек, това същество с пагони се опитва да направи впечатление със зъбите си. „Покажи им, че те зависят от тебе, че ти можеш с една дума да им сториш всичко, каквото искаш, покажи им, че ти си по-силният!“ Това е постоянната декларация на инстинкта на сталинчето, това е тоягата на селския пъдар, който я размахва срещу слънцето и заплашва, че ще го пребие, ако му падне, защото не може да понесе мисълта, че слънцето не се плаши от него.

Но представете си този вероятно вечен селски пъдар днес у нас, седнал на бюро край Лъвовия мост в София, който казва на една престаряла майка, подала молба да иде в чужбина да види сина си емигрант: „Яз ти казвам, докато си жива, нема да ти дадем да го видиш!“

Мисля, че цитирам съвсем точно. Дори бих могъл да кажа имената на сталинчетата, на тези нравствени инквизитори, които, служейки на собствената си злост, служат на партията си, и служейки на партията си, фактически служат на себе си. Нека да не бъркаме понятията. Няма закон, няма дори заповед, която да задължава сталинчето край Лъвовия мост да инквизира въпросната майка. Не! Това той прави от себе си, заради себе си. Партията, социализмът и комунизмът са оправданието. Това е тържеството на издевателството.

Друго сталинче, този път без униформа, отива да купува картини за сметка на държавата. Онова, което сталинизмът абсолютно не може да понася, е красотата – и в живота, и в изкуството. Защото самият сталинизъм, това е демонстрация на най-отвратителна, долна, воняща грозота. А сега това ангелче на грозотата и душевната пустота отива да купува картини. То издевателства над творбите на талантливи хора и закупува купища смет, произведена от бездарието на други сталинчета, решили да се осъществяват като художници. И тъй като купуването на картина значи хляб насъщний за художника – терорът е осъществен. „Ти няма да рисуваш, каквото искаш, а това, което ти кажа – ето ти физиономията на Ленин или на Георги Димитров, рисувай, и тогава ще ти се плати!“

Същият принцип се прилага навред.

Онова, което Сталин най-фанатично не е могъл да понася и което е причинило смъртта на много хора, е съществуването на някой по-способен от самия него в каквато и да е област. Сталинчето следва инстинктите на мустакатия си първообраз, защото това са неговите собствени инстинкти. Първата реакция на сталинчето, когато чуе, че някой е постигнал нещо, създал е нещо, което то не може (въпреки че е искало), е реакцията на омразата. „Че какво пък толкова е направил!“ – това сме го чували неведнъж. А пък, пази Боже, случайно да сте застанали на пътя на това момченце, или да му пречите – тежко ви.

Сталинчето никога не спори. То дори не може да разговаря, понеже му липсва необходимото за тази цел сиво вещество. Може би то има от време на време съзнанието за собствената си ограниченост и предопределена тъпота, което е нов източник на омраза.

„На нашата интелигенция трябва да се каже, че ще заиграе тоягата“ – това е точен цитат от речта на едно много важно сталинче, произнесена преди няколко години. Пасаж, който може да се сравни с думите на друго важно сталинче, произнесени на вечеря: „А вие там, писателите, трябва да знаете, че в нашите ръце е хлябът, но в нашите ръце е и ножът!“

Вие може да разговаряте с кучета, коне, птици или с камъни, но не можете да разговаряте със сталинчето. Просто няма ответ, няма контакт. То се е барикадирало зад най-отчавайщи клишета и тъпи лозунги. А пък когато произнася речи (прочетете ги във вестниците), Господи, как една човешка дума няма в тях! Как всичко е преповтаряне до лудост на едно и също клише. И разбира се, това човече не може да понесе, ако някой друг заговори със собствения си човешки глас.

В замяна на безнадеждната му посредственост сталинчето у нас е суетно като оперетна актриса. То иска постоянно да вижда името си във вестниците, то иска да бъде център на внимание, когато отива сред народа, то иска ръкопляскания, овации (скандиранията вече не са на мода, за което може само да се съжалява). За разлика от своите пуритански предшественици сега сталинчето е и любовник. То има антураж от жени, които трябва да го уверяват колко велико човече е. Сталинчето не може да обича, това е против природата му. Но това никак не му пречи да се влюбва. В случая влюбването не е нищо друго, освен желание да получи признание чрез притежаването на някого.

Въпреки голямата си власт сталинчето у нас живее в непрестанен страх. Страх, който варира от нестихващо безпокойство до паническа уплаха. Естествено, целият живот на сталинчето е посветен на създаването на врагове, на намирането на врагове, на измислянето на врагове, защото когато омразата стои вътре в него, тя го задушава, а като си намери някого за мразене, му олеква. И поради страха си сталинчето е винаги подозрително, то постоянно се опасява, че нещо може да му се случи, защото обикновено тези представители на човешкия род имат добра памет. Т.е. не забравят какво са направили.

Може би точно страхът и отсъствието на каквито и да е човешки отношения превръщат сталинчето в едно жалко, самотно същество. Въпреки умствената си бедност то знае, че ония, които се въртят около него и се умилкват, го правят само за да получат нещо. То знае, че всички приятелства с него са неискрени, подли, знае, че в момента, когато загуби властта си, всичко свършва. Сигурно има малко, много малко моменти, когато сталинчето се среща със своята жестока самота и отхвърленост. Защото при цялото му главоломно вмешателство в живота на хората, то винаги е оставало встрани от тях. И дори собствената му жена не може да стопли леглото му.

Затова идват други моменти, когато сталинчето прави отчавайщи опити да се приобщи към живота. Това са часове на пиянства, гуляи, сексуални истории, в които всичко се прави до пълна разпуснатост. Няма спирачки, няма задръжки. Инстинктите се изливат като порой. Спомням си едно такова сталинче, което беше министър на сталинчетата, легнало на пода, пияно, в краката на своята любовница, да повтаря: „Сега ми е паднало, сега ще се наживея!“ По зла ирония партията го изхвърли от поста, който заемаше за кратко време, и сега, сигурен съм, той е блуждаещ самотник край Докторската градина. Наистина е ужасно да те лишат от властта да упражняваш инстинктите си. Партия, социализъм, комунизъм нямат никаква стойност за сталинчето, ако не задоволяват тъкмо инстинктите му. Нито едно сталинче никога не е вярвало в бъдещото щастие на другите, а само в собственото си бъдещо щастие. А това щастие идва само по един-единствен път – чрез нещастието на другите. Или, нека го дефинирам ясно – щастието на сталинчето е да прави нещастни другите.

И затова, когато в Женева днес се говори за нормални контакти между Изтока и Запада, за гарантиране на правото на хората да пътуват, сталинчето край Лъвовия мост ръмжи. То никога не ще позволи да му измъкнат от ръцете жертвите. Че ако няма кого да мъчи, какво ще прави то?

И обръща очи на Изток с надеждата, че там някъде отново ще поникнат мустаците върху нечие лице, което отново ще стане обединяващ символ и бог на собствената вътрешна низост, което ще раздуха отново пламъците на най-крайните инстинкти на глутниците си и после бавно ще повдигне ръка и ще им каже: „Нахвърлете се върху тези и хапете, докато не разкъсате всички!“

То живее със спомена за Сталин. И с надеждата за Сталин.

Когато „Милан“ предлага оферта на Георги Аспарухов, той отказва с думите: „Кажи им, че има една страна България,в тази страна има един отбор – ЛЕВСКИ, може и да не са чували за него, в този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!“ Вечна ти памет, Гунди!

Едва ли е тайна за някого, че сред големите (и не чак толкова големите) композитори, поети, художници, писатели, учени, философи, казано общо – сред гениите, процентът на интровертите е доста висок, да не кажа по-силна дума. Повечето от тях са били за обществата си странници, затворени в себе си, некомуникативни, в някакъв смисъл аутсайдери. Ако се „приземим“, моят опит от комуникацията ми с другите показва, че интересни и задълбочени разговори съм провеждал най-вече с интроверти. Разменял съм и съм споделял дълбоки чувства само с интроверти, просто защото екстровертите са доста повърхностни човеци и няма нищо в тях в духовен план, което да ме интригува. Примерно актьорите за мене са емблематичните екстроверти, които са страшно комуникативни, адаптивни, отворени, социални и прочее качества, типични за екстровертите. Е, със същите обаче нямам какво да си кажа, да си кажа нещо съществено и оставящо следа в мене. Интровертите са много по-чувствителни хора от екстровертите, чувствата им са по-задълбочени. Поради тази причина и с интроверти се създават по-задълбочени, пълноценни и ангажиращи отношения.

Гореизтъкнатите качества на интровертните човеци могат да бъдат много полезни и ценни за почти всички сфери на живота. Всяка сфера на живота има малко или много нужда от задълбочена мисъл, което значи работодателите да имат предвид, че интровертите също могат да бъдат добри служители и работници. Почти всеки човек изпитва нужда от задълбочени отношения с други човеци, а интровертите са хората, които имат „ноу-хау“ за дълбоки връзки между хората. Изкуството и науката са собствената територия на интровертите и ако всички човеци един ден се превърнат в екстроверти, то този ден ще е края на изкуството и науката.

С всичко това не искам да кажа, че интровертите са по-ценни човеци от екстровертите, а само и единствено казвам, че интровертите не бива да бъдат отритвани от обществото, каквато тенденция съществува. Експлицитен създател на тази тенденция е Зигмунд Фройд. Той въздигна в научно твърдение, че интровертните човеци са на ръба на нормалното и здравото, че са предразположени към психопатология. Време е този фройдистки предразсъдък да бъде преодолян.

Ако Европа е Великобритания, Западна Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург, то е съвсем разбираемо и приемливо Денят на Европа да е тъкмо 9 май, когато Третия райх капитулира под напора на съюзниците и за горепосочените европейски страни започват времена на бързо икономическо възстановяване и последващо благоденствие. Обаче Европа не е ли и Източна Германия, Полша, Чехия и Словакия, Унгария, Югославия, Румъния, България? На 9 май 1945 г. в България имаме почти пълно варварско унищожение на политическия, военния, духовния и научния елит на България, имаме опити за окончателно вземане на властта от марионетките на Сесесере, имаме варварско разграбване на чужда собственост от същите марионетки и прочее варварщини. Е, може ли и бива ли България и другите европейски страни, попаднали преди 65 г. в лагера на Сесесере, да празнуват точно на 9 май? Как е възможно да празнуваш своето заробване от Сесесере? Как е възможно все още Сесесере да бива считано за някакъв освободител, след като Сесесере е отговорно наравно с Третия райх за избухването на Втората световна война? Западна Европа за пореден път прави „концесии“ на Сталин и ко., извършвано за сметка на Източна Европа. От което печели само злото в лицето на Сесесере и марионетките му.

С официален правителствен декрет 2 и 5 април през настоящата година в България са неработни, защото България празнувала Възкресението на Христос. Да не би пък българският държавен елит, декретирал почивката, да е религиозен? Много смешен въпрос! Вярващ до вярващия на върха на българската държава. В кавички, разбира се. Ще кажете, държавата е длъжна пред Църквата, длъжна е да „универсализира“ църковните празници, защото благодарение на Църквата изобщо българското съществува. Надали е тъкмо така. Защото ако българската държава беше искрена в този свой дълг, тя щеше да се почувства длъжна и към ВАСИЛ КУНЧЕВ, който има не по-малки заслуги към българското от Църквата, и да отдели специален ден от годината, почивен ден, в който българите да отдават почит на Апостола. Искам да кажа, че е прозрачна ролята и функцията на тези държавни декрети за дълги почивки по църковни празници – добрите хора от правителството правят добро на народонаселението, като му отпускат великодушно няколко дена почивка.

Точната дума за всичко гореописано е лицемерие. Живеем в лицемерие. Лицемерно е да си „безбожник“, а да поздравяваш с „Христос возкресе!“; лицемерно е да си „безбожник“, а да ходиш на църква, макар и два пъти в годината; лицемерно е, най-вече, след като почти всички са „безбожници“, „отгоре“ да се декретират национални почивки и празненства по църковни празници. Лицемерието е официално държавно поведение. Почти всички се правим, че честваме Божественото. Български парад на лицемерието.