Невъзможните приятелства

Приятелството като такова е безспорна ценност. Уникален дар е да имаш истински приятели, които в неделя вместо да релаксират, ще ти помогнат да пренесеш покъщнината си в новия дом, истински приятели, които вместо да си почиват нощем, ще ти помогнат в нужда в три посред нощ, истински приятели, които вместо да си гледат рахатлъка, ще ти помогнат с пари и време в твоята битка с някой самозабравил се олигарх, истински приятели, които за тебе са готови да дадат живота си и нищо по-малко. Аз лично имам много оскъден опит, да не кажа никакъв, досежно истинското приятелство. И в двете посоки – и като приемащ приятелство, и като отдаващ приятелство. И да стоят така нещата причината е най-вече в моето световъзприятие.

Убеденостите човешки в различни неща са идентификационния белег на различните човеци. Твоите убедености са твоят идентитет. Вярата в Бог те прави един човек, убедеността в липсата на метафизически същности в света те прави съвсем друг човек. Възможно ли е да има истинско приятелство, истинска близост между един вярващ в Бог човек и един отричащ съществуването на метафизически същности в света? Възможно ли е истинското приятелство между хора с противоречащи си вери и убедености? Разбира се, че не е възможно! Няма как аз да съм върл привърженик на ФК ЛЕВСКИ, да обичам ФК ЛЕВСКИ от както се помня и да бъда приятел с чорбар, който има за своя идеология и химн фразата „кур за ЛЕВСКИ“. Ако бих бил приятел с чорбар, това значи да се „изхрача“ и аз като него на моя ЛЕВСКИ, значи да приема като несъществена тази гнусотия по адрес на моя ЛЕВСКИ, значи да не съм истински Левскар. Това е – или си истински Левскар, или си приятел с прасета. Пълна несъвместимост. Няма как аз да съм истински антикомунист, да мразя всичко, сътворено от комунистическия режим и същевременно да бъда приятел с някой, който е бил част от системата, бил е привърженик на системата и днес е също неин привърженик и апологет. Приятели ли – за живи не ги броя тези, не мога да ги гледам скотовете долни. Или пък са ми много жалки разни неосъзнати люде, които се зоват антикомунисти, а в същото време се декларират като големи фенове на футболния клуб от „Парка на свободата“. Пример за такъв е председателят на СДС Мартин Димитров. Е, как става тоя номер?! Щом си истински антикомунист, няма как да си привърженик на един футболен клуб, който е създаден през 1948 г., една от най-мракобесните години на комунистическия терор, когато комунистите вече напълно са узурпирали властта и всички властови механизми са в техни ръце, когато решават да създадат един антипод на вражеския и заклеймен като „фашистки“ ФК ЛЕВСКИ, антипод, който има за цел да доказва предимствата на комунистическия морал пред морала на гнилите буржоазни елементи. Антикомунист чорбар е абсурдна комбинация от гледна точка на логиката, живота и светогледните разбирания. И антикомунизмът просто не е истински. А Мартин Димитров не само за приятел не мога да го приема, ами и за политически представител. Може да изглежда отстрани екстремално, може да Ви се струва, че преигравам, може да си казвате, че прекалена принципност и Богу не е драга, но така го разбирам и чувствам. Защото какво послание ни отправя една такава несъвместимост на житейски пози, сбрана у един човек? Посланието е следното: всичко върви, всичко е позволено, всичко е възможно, няма принципи. Това е едно постмодернистично послание, но аз ненавиждам постмодернистичните послания.

А приятелството без оглед принципни положения, безпринципното приятелство е крайно антипатична реалия. То е или по сметка, или между хора помияри. Трябва да си помияр, за да допускаш такива приятелства.