Едно пиано за любовта, смелостта и вдъхновението

Моята представа за Свободата

Свободата ми е всичко! Най-ценното ми! Аз съм Свобода! И без Свободата просто липсват „съм” и „аз”, т.е. аз без Свободата не бих имал нито идентитет, нито собствено човешко съществувание. Отнасям се към Свободата с любов, тя е голямата ми любов! Свободата е любовта, която дава възможност за съществуванието на другите мои любови. Нещо повече, условието изобщо за възможност на моето битие и житие е именно Свободата. Какво имам предвид? Човешко битие и житие без Свобода е дефиницията на роба. Човек без свобода няма, има роб. Следователно в самата конституция на човека като човек лежи Свободата. Тоест свободният човек е истинският човек. И истинският човек е свободен. И все пак – какво е Свободата?

Свободата е преди всичко ценност – върховната ценност, защото без нейното наличие няма собствено човек. Но тя е върховната ценност и защото без нейното наличие другите ценности са невъзможни за постигане от човеците. Не можеш да търсиш и постигаш истината, да живееш в истината, ако не си свободен – най-вече вътрешно, но и външно. Справедливостта, поне човешката, не може да съществува без свободата, защото системата на човешкото право е валидна и относима само към свободните човеци. Само свободните човеци могат да се борят за справедливост, както и да въздават справедливост. Истинската любов е възможна само между две свободни личности. Творецът и неговото творчество без свобода са невъзможни. Изобщо всичко ценно в този живот е невъзможно без наличието на свобода. Следователно и в света на ценностите свободата е условието изобщо за възможност на битието на ценностите.

Свободата като свободна воля е съществен лик на Свободата, важно нейно битийстване. Свободната човешка воля е дар за човеците, с помощта на който се оличностяваме, създаваме сами себе си. Всъщност свободната воля лежи в самата конституция на човека като човек. Признаем ли, че човек има свободна воля, ние го признаваме собствено като човек. И свободната воля в епохата на Модерността вече не изисква изрично признаване. Свободната воля в епохата на Модерността е родилен белег, всеки човек има свободна воля по рождение. Надарен със свободна воля, човек има право на всичко, стига да не нарушава същото право на другите човеци. Човек е радикално свободен, но заедно с това и радикално отговорен. Отговорен да пази свободата на останалите. Както и те – неговата. С това твърдя, че свободата на волята на всеки човек трябва да е съвместима със свободата на волята на всеки друг човек. И Свободата и отговорността вървят ръка за ръка, защото Свобода без отговорност е опасна комбинация, комбинация, водеща неизбежно до „покушение” срещу самата Свобода.

Свободата се явява и като независимост и автономност, по-общо, като „свобода от…”. Свободният човек е независим и автономен човек, независим и автономен най-вече от другите човеци. Разбира се, тази независимост и тази автономност са относителни дотолкова, доколкото са ограничени от природни, обществени, общностни, семейни и прочее условия. И ако в досегашните ми разсъждения и чувства Свободата беше условие, предзададеност, наличност, то Свободата във вид на независимост и автономност е цел и хоризонт за следване, т.е. независимостта и автономията следва да бъдат постигани в течение на човешкия живот и всяко тяхно постигане е относително такова, защото тяхното постигане в абсолют е всъщност непостижимо, също както и хоризонтът е винаги недостижим. Но и макар относителни, за тях трябва да се полагат усилия, да се води борба. Много е важно да се пребориш да си независим от родителите си, да си независим материално от други човеци, да си независим духовно от други човеци. Важно е за личностното и житийното конституиране, важно е за добрия живот. Много е важно да си автономен индивид, което значи да си самостоен законодател на своята воля, което значи да си пълнолетен в Кантов смисъл, което значи, най-сетне, да си пълноценен гражданин на своето общество. И каква сладост е човек да е свободен от зависимости! Един човешки живот, изживян в борба и усилия за Свобода от разни зависимости, е изключително смислено изживян живот, изключително ценен живот, живот за пример.

Важен аспект на Свободата е и икономическата Свобода на индивидите. Икономическата свобода е Свободата да предприемаш и просперираш, Свободата твоите идеи да могат да бъдат реализирани в обществото, в което живееш. Икономическата свобода е условието, без което проспериращи общества са невъзможни. Икономическата Свобода е „двигателят” и „горивото” на просперитета. Икономическата свобода е в полза най-вече на предприемчивите и иновативните човеци, но когато този вид индивиди са свободни да се разгръщат и просперират, тогава просперира цялото общество и всички човеци поотделно. Икономическата свобода е една естествена свобода, но в хода на човешката история се появява изкуственото спрямо живота тяло на държавата, която в почти всичките си разновидности и места на действие тендира към ограничаване на икономическата Свобода, което значи към ограничаване на просперитета. Това предполага още една много тежка борба – борбата държавното образувание перманентно да бъде ограничавано, за да не задушава предприемчивите индивиди и да не ограничава възможното богатство на всички. Историческият човешки опит многократно е доказвал житейското правило, че колкото повече Свобода има в едно общество, толкова повече това общество е по-богато и съответно по-богати са отделните индивиди. Връзката между Свободата и богатството е строго правопропорционална. Връзката между размера на държавата и богатството е обратнопропорционална – повече държава означава по-малко богатство. Е, бедно общество като България от каква „мотика” се нуждае преди всичко? Крещяща необходимост от Свобода!

Невъзможните приятелства

Приятелството като такова е безспорна ценност. Уникален дар е да имаш истински приятели, които в неделя вместо да релаксират, ще ти помогнат да пренесеш покъщнината си в новия дом, истински приятели, които вместо да си почиват нощем, ще ти помогнат в нужда в три посред нощ, истински приятели, които вместо да си гледат рахатлъка, ще ти помогнат с пари и време в твоята битка с някой самозабравил се олигарх, истински приятели, които за тебе са готови да дадат живота си и нищо по-малко. Аз лично имам много оскъден опит, да не кажа никакъв, досежно истинското приятелство. И в двете посоки – и като приемащ приятелство, и като отдаващ приятелство. И да стоят така нещата причината е най-вече в моето световъзприятие.

Убеденостите човешки в различни неща са идентификационния белег на различните човеци. Твоите убедености са твоят идентитет. Вярата в Бог те прави един човек, убедеността в липсата на метафизически същности в света те прави съвсем друг човек. Възможно ли е да има истинско приятелство, истинска близост между един вярващ в Бог човек и един отричащ съществуването на метафизически същности в света? Възможно ли е истинското приятелство между хора с противоречащи си вери и убедености? Разбира се, че не е възможно! Няма как аз да съм върл привърженик на ФК ЛЕВСКИ, да обичам ФК ЛЕВСКИ от както се помня и да бъда приятел с чорбар, който има за своя идеология и химн фразата „кур за ЛЕВСКИ“. Ако бих бил приятел с чорбар, това значи да се „изхрача“ и аз като него на моя ЛЕВСКИ, значи да приема като несъществена тази гнусотия по адрес на моя ЛЕВСКИ, значи да не съм истински Левскар. Това е – или си истински Левскар, или си приятел с прасета. Пълна несъвместимост. Няма как аз да съм истински антикомунист, да мразя всичко, сътворено от комунистическия режим и същевременно да бъда приятел с някой, който е бил част от системата, бил е привърженик на системата и днес е също неин привърженик и апологет. Приятели ли – за живи не ги броя тези, не мога да ги гледам скотовете долни. Или пък са ми много жалки разни неосъзнати люде, които се зоват антикомунисти, а в същото време се декларират като големи фенове на футболния клуб от „Парка на свободата“. Пример за такъв е председателят на СДС Мартин Димитров. Е, как става тоя номер?! Щом си истински антикомунист, няма как да си привърженик на един футболен клуб, който е създаден през 1948 г., една от най-мракобесните години на комунистическия терор, когато комунистите вече напълно са узурпирали властта и всички властови механизми са в техни ръце, когато решават да създадат един антипод на вражеския и заклеймен като „фашистки“ ФК ЛЕВСКИ, антипод, който има за цел да доказва предимствата на комунистическия морал пред морала на гнилите буржоазни елементи. Антикомунист чорбар е абсурдна комбинация от гледна точка на логиката, живота и светогледните разбирания. И антикомунизмът просто не е истински. А Мартин Димитров не само за приятел не мога да го приема, ами и за политически представител. Може да изглежда отстрани екстремално, може да Ви се струва, че преигравам, може да си казвате, че прекалена принципност и Богу не е драга, но така го разбирам и чувствам. Защото какво послание ни отправя една такава несъвместимост на житейски пози, сбрана у един човек? Посланието е следното: всичко върви, всичко е позволено, всичко е възможно, няма принципи. Това е едно постмодернистично послание, но аз ненавиждам постмодернистичните послания.

А приятелството без оглед принципни положения, безпринципното приятелство е крайно антипатична реалия. То е или по сметка, или между хора помияри. Трябва да си помияр, за да допускаш такива приятелства.

Имам си една надежда!

Най-дълбоко и същностно се надявам да има Бог! Критично важно е да има Господ! Дано има Бог! Моля се да го има и цялото ми същество се надява това да е така! Това не е някакъв религиозен порив, изневиделица възникнал у мене, това е просто един уникален потрес, една изключителна тъга за света, едно изключително безсилие на моето битие, ако ли няма Бог! А потресът и тъгата идват от адската несправедливост, която имаме в света и която системата на човешката справедливост оставя неовъзмездена в големи мащаби. И се надявам Господ да го има, за да бъде все пак въздадена справедливост. На Господ се надявам да осъди всички, които в този живот минават между капките, макар и натворили кое от кое по-гнусни и изродски деяния. И, Господи, особено си нужен като върховен съдия на българите, защото те си нямат силици и морал, за да съградят една прилична система за продуциране на справедливост, макар и относителна. Ако те няма, Господи, кой ще осъди за делата им комунистите, които варварски кръволочеха българите, кой ще осъди Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, Сергей Станишев, Румен Петков, Румен Овчаров, Георги Първанов, Филип Боков, Ахмед Доган, Бойко Борисов, кой ще осъди Кеворк Кеворкян, Тошо Тошев, Георги Коритаров, Иван Гарелов, Константин Тилев, кой ще осъди Тодор Батков, Георги Гергов, Николай Гигов, Васил Божков, Иво Каменов, кой ще осъди знайните и незнайните милиционери, които биха зверски невинни граждани из тъмните градинки на 11.09.2005 пред сектор „Б“ на Националния стадион, които биха и псуваха зверски невинни граждани на 14.01.2009 около Народното събрание, които биха подло и зверски невинни граждани на 10 срещу 11 януари 1997 г. около Народното събрание, кой ще осъди убийците на сестрите Белнейски, кой ще осъди изродчето, което уби едно младо момиче на един път, като избяга от местопроизшествието, без да помогне на още живото момиче, кой ще осъди „големия“ хирург, който осакати една жена, вместо да я излекува, при това срещу солидна сума, кой ще осъди онези боклуци, които рекетират българските граждани, и т.н., и т.н. Представете си колко тежко се живее в България без упование в Господ! Ами ако няма Бог?! Ами ако и да го има, обаче не е блюстител на справедливостта?! Шок и ужас! Трябва да го има! Добре, че я има надеждата!

Пазете децата!

Вчера отново гледах прекрасния български филм „Маргарит и Маргарита“. Той предизвиква много и различни размисли за живота български, но най-релевантната мисъл за днешния български ден е, че почти всички български човеци, живели през комунизма малко или много, са дълбоко увредени ментално. Животът през комунизма за истинските човеци е бил ад и който не е бил склонен да прави компромиси със свободата си, достойнството си, честта си, съвестта си, е бил аутсайдер в комунистическото общество, е бил мачкан и тъпкан. Но пък истински човек! Другите са били с „кални“ души и съвести, докарали се и докарани до скотско съществувание. Много кал и панелки за всички. Тези милиони скотове от комунизма са родителите на новите български поколения. Това неизбежно означава, че тези нови поколения са увредени от менталността на родителите си. Факт! За някакъв процес на изчистване на тази увредена менталност днес мисля никой не би дръзнал да констатира. Напротив, днес България е страна, в която Бойко Борисов става министър-председател, страна, в която Сергей Станишев доскоро беше министър-председател, страна, в която ето това лице „коли и беси“ в българската църква, страна, в която медиите са в един отбор с властта, страна, в която МВР и правоприлагащите институции са мафиотски структури, страна, в която има 350 км магистрали в 2009 г., в 21 век, страна, в която бизнесът не е бизнес, а ортащина и червени пари, страна, в която има градове с имена като „Димитровград“, „Благоевград“, „Сандански“, страна, в която има улици с имена като „Граф Игнатиев“, „Александър Дондуков“, „Московска“, „Цар Освободител“, страна, в която най-голямата църква на Балканите е наречена „Александър Невски“, страна, чийто национален празник е дата, на която е подписан договор, който снема окупацията на българите и земите им от една чужда държава и я предоставя (окупацията) на друга чужда държава, страна, в столицата на която Стефан Стамболов не е почетен с наименоване на неговото име на знаков булевард, улица, сграда, значим обект някакъв и т.н., и т.н.

Това е страната, в която, граждани и гражданки, днес раждате и отглеждате своите деца. В такава среда и в такава страна „Маргарит“ и „Маргарита“ са същите аутсайдери, същите „кръпки“ на гнусния и скотски български живот, същите капки в морето, същите неколцина, запазили достойнство, чест, съвест и свобода, същите истински човеци в морето от скотове, досущ през комунизма както е било. А желаете ли изобщо да отгледате „Маргарит“ и „Маргарита“? Децата и неродените все още човеци са единствената възможност България да бъде едно по-добро място. Когато всеки в тази страна, тук и днес, решава, че му е време да създава и отглежда човек, трябва да си дава ясна сметка, че средата е отвратителна, гнусна, долна, мерзка и прогнила. Средата в България е крайно неблагоприятна да се отглеждат истински човеци! Внимавайте с кого има допир Вашето дете, внимавайте с бабите и дядовците, внимавайте с лелките в яслите и детските градини, внимавайте с даскалите в училище, а най-добре изолирайте Вашето дете и от детските градини, и от българското училище и образование. Всичкото това просто уврежда човека, не е в услуга на човешките същества. Разбира се, ако са ви мили децата, ако държите да създавате човеци, а не скотове.

Разбира се, тук иде дума за висок критерий за човешкост, но въпреки това не за идеализация и без връзка с реалностите. Напротив, всяко дете и всеки човек е това, което е, поради средата, която го е обкръжавала – родителска, семейна, обществена. Поради трагичното състояние на българската среда новите човеци трябва да бъдат пазени от нея, за да станат човеци. За да има здрава и негангренясала „плът“ в българското общество, върху която да се стъпи.

Етично-естетически послания на новата власт

Идва дума тук за етично-естетическите послания на новата власт. Идва дума за етическата и естетическата нищета на новата власт. Идва дума, в крайна сметка, за етично-естетическия фалит на българските хора.

Народното събрание, правителството и изобщо високите етажи на властта са еманация на българското общество. Те са квинтесенцията на българите като общество и индивиди. Това означава, че народните представители на българите и оттам министрите български би следвало да са високо селектирани, висококачествени, да са най-доброто от доброто в българското общество. Народните представители, щом са избрани именно за народни представители, са пример за българските граждани, те са едни от най-успешните и заслужили човеци в българското общество. Следвайки тази посока, председателят и заместник-председателят на Народното събрание нали разбирате какви големи човеци би трябвало да бъдат? Да, те пък са съвсем субекти и обекти на квинтесенция и изключителна селекция, защото веднъж българите като цяло са селектирали из себе си най-добрите, а втори път самите най-добри селектират из себе си най-добрите, които стават председател на Народното събрание, заместник-председатели на Народното събрание и т.н. И така, след тази изключителна селекция българската общност излъчи за председател на Народното събрание лицето Цецка Цачева, а за заместник-председател на Народното събрание лицето Лъчезар Иванов. Егати държавата, щом Цецка я оглави! Както се вижда от линковете, тук имаме работа с едно безскрупулно кариеристко същество, без капчица принципност в него, което било член на БКП, не се срамувало от това, после на СДС, сега станало от ГЕРБ, изобщо човек, усещащ накъде духат ветровете и готов да е във властта, като всеки може да съобрази в името на какво й е властта. Лъчезар Иванов пък е обвинен от жена си и дъщеря си в малтретиране над тях! Абсолютен скандал! Да си обвинен в такова гнусно деяние и твоята партия и лидер да продължават да те лансират и да ти осигуряват най-високи държавни постове е тотално падение, ама тотално! Падение за всички в тази държава! Това е морален фалит на българската общност! Абсолютен фалит! А все още нищо не съм казал за самия министър-председател, за самия оглавяващ новата власт. Всъщност казах всичко с гореизложеното клипче. От него става ясно, че министър-председателят на България е човек, който е казвал на друг човек следното: „Много като тебе вече плакаха!!!“ Боже мой! Какво става тук, какво правим, къде отиваме, за какво изобщо става дума в тази държава?! Ебаси майката! Не, пак я чуйте тази реплика, пак я прочетете, пак я вкусете – това го казва българският министър-председател, това са думи, излезли от устата на българския министър-председател! То е страшно! Официално откровеният криминалитет на България оглави държавата! И не че тези, които взеха властта на 9 септември 1944 г. не бяха криминални типове, но там стана без избори, с помощта на червената армия и Съветския съюз. Днес в една що-годе свободна страна българите инсталираха във властта един откровен престъпник, който им казва в прав текст, че много били плакали от него.

Гражданки и граждани, бийте жените и децата си, не се срамувайте от БКП, бъдете безпринципни властогонци, разплаквайте разни отрепки с юмруци и бухалки и ще ви се даде власт, ще ви изберат и ще ви облекат във власт. Българските хора искат работа да се върши, но дори и да не вършите работа, стига да имитирате дейност, ще ви се даде власт. Етиката и естетиката явно са просто лигавщини за българските хора. Те са хора прагматици.

Те пеят в хора…

В тези четиримата е съсредоточен огромен властови, финансов и символен ресурс. Тези са част от естаблишмънта на България. Какво ги свързва? Много неща, но за целите на този текст ще спомена само, че и четиримата са стартирали като активни в обществото по някое време през 1980-те, всичките са били твърдо под крилото на Партията и обслужващия й персонал, а днес го играят онбашии и успели в живота. Свързва ги и отчетливото говорене в първо лице, единствено число в качеството им на „управленци“ или „бизнесмени“. Чували сте несъмнено новия министър-председател на България да казва, че бил „дал“, „платил“, „построил“, „помогнал“, „изчистил“, „асфалтирал“ и прочее глаголи в първо лице, единствено число. Е, няма такъв арогантен ориенталски примитивизъм! Моля ви се, той бил построил метро и детски градини, бил изчистил София до нивото на Виена (sic!), бил асфалтирал не знам си колко километра улици. Да ползваш парите на някой друг и после да се кичиш със заслуги от свое име е огромна, скандална арогантност и страшно нахалство! То бива наглост, ама това не се търпи! Защо пък толкова ме стяга точно там чепика, ще попитате. Граждани и гражданки, да помислим заедно над следното. Нали бихте излезли извън кожата си, ако Вашето дете е издържано финансово от Вас, а фанфаронства пред някакви външни хора със стандарта си и материалните си придобивки, като казва, че си е купило, да речем, кола, апартамент, компютър и пр. Ако сте свестни родители, твърдо ще му покажете „къде зимуват раците“ на вашето дете. Е, Б.Б. е точно в ситуацията на самозабравилото се дете и нашата нетърпимост към подобно поведение и манталитет са задължителни, защото иначе сме просто обикновени идиоти, позволяващи да ги гледат в очите и да им се гаврят. Да, манталитетът и реториката да ползваш нечии чужди пари и да си приписваш като свое стореното с тях е гавра с този, който дава парите. И не просто и само гавра, а този манталитет и реторика развращават човеците, това е вреден сигнал към човеците в обществото, който има огромен потенциал да изкривява човека и обществото. Ето една сериозна причина, поради която сме толкова бедни и смотани. Защото позволяваме дори на реторическо и символно ниво публичните блага да бъдат присвоявани от единици. Искам да кажа, че говоренето на Б.Б. в първо лице, единствено число за публичните блага е жива кражба! Макар и просто символна, макар и просто реторическа! Да, както ни говори сладко-сладко, така ни краде, без да се усещаме! Разбирате ли, това лице, премиерът на България, като ни говори, че бил ни построил метро, той всъщност ни краде по най-безобразен начин! Затова и в България е ярко откроим този феномен на „онбашийството“, на „собственичеството“, който е наличен в гореизтипосаните от мене лица, а и в доста други лица в България. Ето такива нахални, примитивни и нагли български човеци присвояват публичния ресурс, издигат се в собствените си очи и в очите на овцете български и после парадират колко са успели в живота, обясняват на плебеите законите и същността на капитализма и назидателно те обявяват за мързел и социалист, който не бил наясно, че живеел в капитализъм. (Това последното по Завадски.) Ето такива люде днес пеят в хора на България.

Близки срещи със Завадски

Бях удостен днес с честта да бъда уволнен лично от  големия българин, националисто-патриот, бизнесмен, информатор, изобщо от големия човек, човека с главно „Ч“ Завадски. Имах честта да изслушам в кабинета на Завадски половинчасово словоизлияние, в което бях информиран за важните аспекти от историята и делото на този голям човек с главно „Ч“, а очевидният подтекст на цялата тирада беше да бъда едновременно сломен и фасциниран от големите постижения и дела на Човека Завадски. В това словоизлияние Завадски ми се похвали как е тръгнал буквално от едно бюро и една маса някъде в 1990-те, как е вземал кредити и после ги изплащал, за да стигне толкова напред днес. Завадски ме осветли, че той не е нито от комунистите, нито от СДС (искаше да ми разказва как било създадено СДС), нито от бат’ Бойко, изобщо отношението му към политическото се заключавало в тезата „всички са маскари“ (не го каза с тези думи) и буквално не го интересувала политиката барабар с политиците. Той се бил срещал с всички политици, можел да се среща с всички и нямало никакъв проблем, че Станишев бил идвал точно ден преди изборите на крака в агенцията. Както бил Станишев тогава, така можел да бъде и Б.Б. „Пикаещия във фонтани“ бил идвал на среща при него заради Татяна Дончева и там някакви си търкания по оста „Запалката“ – Дончева.  Разбира се, долна моя инсинуация са твърденията ми за цензура и натиск, продуцирани от Завадски. В „Труд“ било цензура, не у „Фокус“. У „Фокус“ всеки репортер си пишел свободно и Човека изобщо не се интересувал какво, колко и как се пишело. Черешката на тортата беше, че бях определен от Завадски като „социалист“, което за моя милост принципно е кръвна обида, но щом идва от човека с главно „Ч“ такова определение за моята същност, аз следва да бъда горд, че изобщо бивам определян от  толкова високо място в отечеството. Бил съм „социалист“, защото съм подкокоросвал отдела да си ходим дружно от агенцията.

Поантата на срещата със Завадски беше категорично изразената воля от Негова страна да ме осъди за накърняване имиджа на „Фокус“ от моя милост. Поне 10 пъти беше ми посочено, че ще се виждаме в съда и че той категорично щял да ме осъди, т.е. щял да спечели делото. Това, разбира се, е най-логичната и нормална стъпка за всеки, който се чувства оклеветен и омерзен от някого. Но предполагам ще се съгласите, че това многократно повтаряне как щял да ме съди и най-вече, че, няма шест-пет, щял да ме осъди, защото разполагал с мастити адвокати, е откровен и недопустим опит за натиск и най-вече, че лицето Завадски е от групата на самозабравилите се онбашии.

Какви са изводите ми от близката ми среща със Завадски? Лицето е типичен български гьонсурат и самозабравил се онбашия, който си е съчинил за себе си и за пред света някаква биография, в която си е повярвал напълно, играе си я дори за пред себе си  и логичния край на такива  персонажи е хвалипръцковщината и самохвалщината – аз тръгнах от нищото, аз постигнах толкова много, аз съм великокодушен и съм дал пълен картбланш на служителите си и прочее ала-бала. Посредствеността на Завадски също ми се наби на очи, но нея я бях разбрал много отдавна – още от интервютата му в разни медии и преди да имам каквото и да било вземане-даване с агенцията му.

Аз спечелих много днес. Спечелих свобода! И не свободата, че няма да работя повече във „Фокус“, а свободата да гледам уверено Завадски в очите и да му се смея вътрешно, че и външно. В крайна сметка Завадски е едно малко олицетворение и концентрация на всичко, от което ми се повръща в тази страна. Радвам се, че по някакъв начин се възправих с изправен гръбначен стълб пред това гнусно нещо. Историята обаче има продължение…

Някои щрихи към несполуките български

Все още работя в Информационна агенция „Фокус“ (скоро влизам в процедура по напускане). Собственик на тази агенция е Красимир Узунов. Това лице е бивш офицер от българската армия. Нямам почти никаква информация за историята на това лице, но чисто логически е доста странно и „намирисващо“ офицер от армията да е създател и собственик точно на информационна агенция, просто защото трябва да имаш сериозно въображение, за да откриеш връзка между двата бранша. Лично за себе си съм убеден, че лицето Красимир Узунов е от типа „разпределени“ и „посочени“ „бизнесмени“, както са повечето български „бизнесмени“, а посочването и разпределението е публична тайна от коя инстанция се извърши. На лицето Красимир Узунов се е „паднало“ да „развърти“ информационна агенция. Лицето Красимир Узунов е доста близък с върхушката на БК/СП, защото лично съм виждал посещения в агенцията на Станишев и „Пикаещия във фонтани“ в ключови моменти – Станишев дойде на крака в агенцията на 4 юли, ден преди парламентарните избори, а „Пикаещия във фонтани“ съм го виждал да се среща с Узунов в агенцията около скандала с МВР, след който „Запалката“ напусна МВР – март, април миналата година. А и „Фокус“, ако си спомняте, беше мястото, където първо се появиха ония снимки с Атанас Атанасов, Ваньо Танов и Георги Коритаров, които снимки се оказа, че са направени от Валентин Петров, тогавашен главен секретар на МВР, и изобщо всичкото това си беше ченгеджийска акция, в която „Фокус“ играеше на страната на „Запалката“ и БК/СП. Също така Узунов беше жокер на Станишев и Калфин в „Стани богат“. Разбира се, най-голямото доказателство за близостта на Узунов и „Фокус“ с БК/СП е самата продукция на „Фокус“, която излиза на сайта, самата редакционна политика. В кухнята на „Фокус“ е ежедневие репликата, особено в предизборен период: „този или тези не ги отразяваме“, т.е. не правете новини от тях, което е било по повод на всички други, но не и на БС/КП, а другите се отразяваха в предизборния период само когато си плащаха за това. Пример: дебат по някоя телевизия, в дебата участват БК/СП, ГЕРБ, „Синята коалиция“, НДСВ, ДПС, РЗС и т.н., „Фокус“ прави новина и отразява само БК/СП и ДПС, а другите сякаш не съществуват и не участват в този дебат. В радио „Фокус“ имаше случай Узунов да скастря по най-долен начин новинар за това, че си е позволил на своя глава и по свое усмотрение да подреди реда на новините и да акцентира като най-важна новина не върху БК/СП и нейното правителство, а върху нещо друго, като репликите на Узунов към новинаря, дръзнал да се командва сам, са били примерно „заблудени сини души“, „заблудени седесари“, „това радио е мое и като си купиш радио или агенция, тогава ще пееш в хора“ и т.н.

Не собствено „Фокус“ и Узунов обаче са обект на моето внимание тук. Това, върху което искам да наблегна, е защо и как Узунов е възможен, защо и как дерибействането на Узунов е възможно. Ами възможно е, защото има хора, които да му го позволяват, има хора, които да му вървят по „гайдата“, има хора, готови да пренебрегнат всякакви принципи, има хора, които за „къшей хляб“ са готови да продадат достойнството си и честта си, има хора, които просто ги е страх да се противопоставят, има хора, най-сетне, които не са готови да са солидарни с гордите и непримирими свои колеги, макар и самите те да се бунтуват вътрешно срещу порядките. Всъщност целият ми постинг беше продиктуван именно от последното, а то е, бих казал, лошият индивидуализъм на българите. Ако в отдела, в който работя, поне половината колеги се бяхме обединили около идеята, че не бива да търпим повече прищевките и гаврите на Узунов и че следователно трябва дружно да напуснем агенцията, другарят Узунов щеше да изпадне в невъзможност да предлага доста услуги, които предлага в момента,  и просто отделът отиваше на кино за дълго време. Хубаво, ама две-три бели лястовички само се оказахме. Другите, иначе възмутени и гневни на порядките, не щат да напускат, макар и да са говорили друго доскоро. Лошият индивидуализъм на българите като цяло отново надделя. Гледат си хлебеца, частния интерес, личното добруване и не участват в идеалистични акции по натриването на носа на един самозабравил се онбашия, който след една такава акция би бил доста по-кротък и хрисим и не би си позволявал много. Но да е нещо ново това, граждани и гражданки? „Овчото“ у българите бе причина да търпят и понасят като скотове (то даже го преживяват като благоденствие!) няколко десетилетия комунистическо робство, а преди това няколко столетия не се обединяваха да скочат срещу чуждата османска власт. Трайте и рупайте обелки, овце загубени!

Историята на един вълк-единак…

Защо милиционерите не трябва да стават премиери?

Най-вероятният бъдещ министър-председател на България ще се казва Бойко Борисов. Това лице освен, че е известна мутра и престъпник, е и кадър на народната милиция. Какво означава обстоятелството да си, така да се каже, станал човек в народната милиция? (Въпрос е и дали изобщо е възможно в народната милиция да станеш собствено човек.)

Народната милиция е една военизирана структура, което значи една строго йерархична структура. Послушанието, изпълнението на заповеди и подчинеността са условията, без които самото съществуване на народната милиция би било невъзможно. Когато човек реши да бъде част от една военизирана структура, той неминуемо жертва свободата и автономността на своята мисъл и своята действеност. В милицията от индивида не се иска да мисли и не се толерира да действа свободно, а се изисква да изпълнява заповеди.

В такава среда на тотална несвобода е пребивавал Б.Б. бая годинки. Бат’ Бойко следователно не е „самонаправил“ се човек. Б.Б. е създание и продукт на българската държава, при това комунистическата народна република. Няма как при това положение да не става дума за един дълбоко зависим човек. Първото ми подозрение спрямо Б.Б. като зависим човек е, че именно като зависим човек шествието му на българската политическа сцена е дълбоко съмнително. За себе си съм твърдо убеден, че Б.Б. е нечия маша, нечий инструмент.  Както всеки вижда, Б.Б. не е особено надарен с ум, нито има изявена и твърда идеологико-политическа ориентация, която да му дава подтик да търси промяна в българското общество. До оня ден беше послушник в МВР, прост като галош, ама иначе вече пръв кандидат за премиер със създадена огромна партийна структура и мрежа и огромни финанси за медийни изяви. Не ви ли намирисва всичко това? Откъде се пръкна за нула време, откъде средства, откъде ум? Категорично Б.Б. това не може и не го създаде той. Кой го създаде тогава? Ами тоя, дето създаде и всички останали партии в България, защото те всичките са се пръкнали не из недрата на гражданството, не като инструменти на граждани със сходни политико-идеологически светогледи, а като актьори в постановката, наречена „Фасадна демокрация“. Второто ми подозрение спрямо Б.Б.  като зависим „по природа“ човек е, че, и това е поантата на този текст, премиерският пост в България би следвало да бъде заеман от свободни и автономни човеци, които сами с помощта на своите съмишленици и съидейници са се преборили за доверието на мнозинството от гражданите на България и с това са заслужили властта. Трябва премиерът да е свободен и автономен човек като необходимо условие, макар и недостатъчно, за неговата неманипулируемост от разни „силови полета“ в обществото. Трябва премиерът да е свободен и автономен човек, за да прокарва своята и на своите съмишленици визия за общественото развитие, а не нечия друга. Премиерът трябва да е свободен и автономен човек, за да цени свободата и автономията на другите човеци, макар и нямащи неговата власт. Премиерът, най-сетне, трябва да е свободен и автономен човек, за да управлява, а не да бъде управляван. В този смисъл другарят милиционер, който цял живот е свикнал да му казват какво да прави, добър управник ли може да бъде?

Българският тепегьозлък

Българският тепегьозлък край няма. Българският тепегьозлък не ще да знае що за птици му се явяват на политическата сцена, самонарекли себе си „десни“ и „алтернатива на комунистите“. На българския тепегьозлък му е достатъчно, че някой си сам се е нарекъл „десен“ и „алтернатива на статуквото“ – значи наистина е такъв, е логиката на българския тепегьозлък. Българският тепегьозлък е крайно доверчив в политическия си избор, а после горчиво кълне всичко и всички, само не себе си. Българският тепегьозлък вкара на бял кон във властта бутафорното величество – то не бяха надежди и магически очаквания, то не беше обожествяване на величеството. Българският тепегьозлък днес не ще да чува за величества. Българският тепегьозлък обаче в едно е постоянен – да желае и разпознава „месии“ на политическата сцена. Какви характеристики на новия месия карат българският тепегьозлък да го разпознае като такъв? Несъмнено новият месия е фалически символ, той е първичен, той е сексуално привлекателен за женската част на българския тепегьозлък. Мъжката част на българския тепегьозлък вижда в него пример за потентността мъжка българска, новият месия е първият фалос, емблематичният фалос на българския род. Второ, българският тепегьозлък скрито или явно обожава криминалитета си, той скрито или явно иска да бъде криминал с много пари и последващите „благини“ от тях. Нямаше как това морално релативиране и дори морално героизиране на престъпността българска да не роди Оправител на българския тепегьозлък от средите именно на криминалитета – на откровения български криминалитет. Трето, новият месия е народняк, той е един от нас, си казва българският тепегьозлък. Учил, недоучил, разбирач от всичко, със самочувствие и народняшки речник. Българският тепегьозлък си казва: видяхме ги ония със синята кръв или големите макроикономисти, нека сега един от нас, макар и екземплярен пример, да ни оправи.

Е, ще ви оправи, ама по оня начин.

България по изборите – примитивизъм и инфантилизъм

Ясно е вече – бат’ Бойко е най-масовият избор на българите днес. Той и боготворящият го кръг ще доминират двата предстоящи избора. Аз това обстоятелство го преживявам като огромен, като жесток скандал, буквално като поредната трагедия, докарана от българската популация върху самата българска популация.

Електоратът на Б.Б. по манталитет е селяндурско-чалгарско-примитивен. Впрочем същият по манталитет е и електоратът на БК/СП, „Атака“, РЗС и други.

Само във вчерашния ден се срещнах с два типа електорат на Б.Б. Единият тип беше въплътен от една жена, която на въпроса ми защо Б.Б. я вдъхновява, защо ще бие път до урните да гласува за него, чисто и просто ми отговори, цитирам: „Бат Бойко е красив и силен мъж“. Точка. Ама, казвам й аз, този е мутра, престъпник, милиционер, активно мероприятие на комунисто-десарските български задкулисия, медиен балон. Тя: „Абе, бат Бойко е красив!“. Край! Другият тип електорат на Б.Б. беше въплътен от един мъж на средна възраст, който иначе е истински антикомунист, мрази комунистическата чума в червата си, но е с всяка фибра от тялото си убеден, че Б.Б. има историческа мисия, Б.Б. е този, който най-после ще накаже сурово комунистическата сган – къде със съд и затвор, къде буквално с бухалки по главите. Цитирам: „Трябва си й на тази държава силна ръка, с бухалките да ходи и да въздава справедливост ако трябва“. Край!

Дами и господа, този дълбок и истински инфантилизъм на българския електорат е една от дълбоките причини ние днес и вчера, а несъмнено и утре да живеем в толкова смотана държава.

Ако си чувствителен и живееш в България…

…няма как да оцелееш, без да си вътрешен емигрант – тялом да си тук, но съзнателно и духовно да обитаваш други пространства. В отвратителна, гнусна, долна, мерзка, тотално морално деградирала среда се живее в България. Масово българите са (сме) отвратителни, гнусни, долни, мерзки, тотално морално деградирали и покварени. Повод за тези отчайващи и крайни чувства ми даде поредната порция доносници, този път в прокуратурата и следствието, които публикува Комисията по досиетата. Понеже за пореден път си представих размера и лика на ЗЛОТО, наречено комунистическо-тоталитарен режим в България, направо се ужасих от последвалата представа, а именно – представих си как в годините на „прехода“ изродите, строители и войници на комунистическо-тоталитарния режим, получиха като „овъзмездяване“ за злините си (вместо затвор и лустрация) разгулен и охолен живот. Разбирате ли за каква ужасяваща картина говоря, за каква перверзия: тези, които унищожиха цвета на българската нация, тези, които докараха останалата част от българите до скотско положение, тези, които буквално откраднаха благата на българите (национализацията), тези, които унижаваха и се гавреха с българите („възродителен процес“, суспендирани свободи, безправие, материална и духовна нищета), та тези изроди днес и тук вместо да изкупват престъпленията си срещу човека като човек, срещу човечеството като цяло, те са пак на върха на обществената пирамида и продължават да се гаврят с българите.  Тези изроди днес са съдии и прокурори, т.е. имат привилегията да отсъждат кое е справедливо и кое не е, дадена им е привилегията и властта да казват и отсъждат кой е прав и кой е крив в българското общество, което е величава перверзия, трудно представима в мащабите си перверзия. Тези изроди днес са политици, т.е. имат властта да се разпореждат с благата на българите, властта да се разпореждат със съдбините на българите, което е мегаперверзия. Тези изроди днес са журналисти, т.е. имат привилегията да са „четвъртата власт“, „коректив на властта“, „критик на властта“, което е една от големите трагедии на българското общество, защото медии и власт са от едната страна на барикадата, едно и също са. Тези изроди днес са бизнесмени, културтрегери, професори, свещеници, мутри и пр. Тези изроди са естаблишмънта на България. Тези изроди се радват на живота, имат семейства, деца, внуци. В тези семейства са обичани и ценени, те имат привилегията да възпитават деца и внуци. Никакви морални претенции и морални отговорности никой не предявява към тях, камо ли пък юридически. Те са едни от нас.

Покварата е наистина абсолютна. Сещам се за лекарското съсловие и техният цинизъм спрямо пациентите. Сещам се за милицията и уродите в униформи. За военните наскоро писах. Българската администрация и бюрокрация и нейното цинично и изродско отношение към гражданите отдавна са овековечени в литературата. За мене един от най-показателните и силни образи и символи на българския цинизъм и урудщина, в които живеем, е жена, управляваща огромен джип. Безпардонната, цинична, нахална и газеща всичко по пътя си жена е втрисаща ме съвременна българска реалия.

П.П. Ама и ти си ми един чувствителен. Абе, ти мъж ли си, или нещо май-май..?!

Калин Манолов – псевдоопозиционер на многодесетилетното българско статукво

Калин Манолов бил станал председател на експертния съвет към партията „Ред, законност и справедливост“ (РЗС). Това изречение за други може да е просто информативно и нищо повече, но за мене е източник на гняв и разочарование. Това изречение на мене ми казва, че още един псевдоопозиционер на българското многодесетилетно статукво манифестира своя истински лик, още един, играл го антикомунист и свободен човек, се оказа всъщност един от тях, от олигархичната камарила. Разбира се, съществува възможността Манолов да е просто наивник, хванал се на въдицата за истинския консервативен проект, страшилището за олигархията, за какъвто се представя Я.Я. и пр. приказки от 1001 нощ. Но дори и да е просто наивитет, един такъв по детски чист и красив, това не е оправдание, напротив – крайно време е инфантилността и непълнолетието (в Кантов смисъл) в тази страна да са с ранг на морално престъпление.

Лично аз обаче се съмнявам, че тук става въпрос за наивитет. Калин Манолов е доста информиран човек, врял и кипял в процесите в българското общество в последните 20 години. Не мога да повярвам, че не си дава сметка като как и откъде изпълзя на сцената този пореден проект, наречен РЗС, който очебийно има за цел да деморализира и „разлага“ това, което се нарича „десница“ и което от много десетилетия всъщност съществува в отделни личности, но няма излаз на политическата сцена във вид на партия, движение, група. А че РЗС и Я.Я. са активно мероприятие на българските задкулисия има ли две мнения? Не разполагам с абсолютно никаква по-специална информация за това нещо, но те нещата са толкова явни, че такъв като Калин Манолов няма как да не ги е видял, усетил, разбрал. Та при Манолов няма за какво друго да става дума, освен за „помиярлък“. Да, Манолов се оказа поредният български помияр, който плю на всякакви принципи, идеи, позиции, патос, дори собствена биография. Аз лично ценях у него ярката му антикомунистическа реторика и житейска поза, ярката му апология на Свободата. Какво, в РЗС и Я.Я. ли видя истински антикомунизъм и истинска възможност за тържество на Свободата в България, Калине? Не се ли усещаш, че с това приставане на Я.Я. 20 години от твоя живот биват обезсмислени и зачеркнати? Какво може да накара човек да се самозачеркне по този начин? Ах, тия пари.

А в България истинска опозиция на многодесетилетното българско статукво още дълги години няма да има. Комунисто-десарите тържествуват. Комунисто-десарите нямат опозиция. Те 65 г. вече държат властта и в българското общество дори няма кой да поиска да им я вземе, а камо ли реално да им я вземе. Има само помияри, които за къшей хляб са готови да заплюят сами себе си.