Защо милиционерите не трябва да стават премиери?

Най-вероятният бъдещ министър-председател на България ще се казва Бойко Борисов. Това лице освен, че е известна мутра и престъпник, е и кадър на народната милиция. Какво означава обстоятелството да си, така да се каже, станал човек в народната милиция? (Въпрос е и дали изобщо е възможно в народната милиция да станеш собствено човек.)

Народната милиция е една военизирана структура, което значи една строго йерархична структура. Послушанието, изпълнението на заповеди и подчинеността са условията, без които самото съществуване на народната милиция би било невъзможно. Когато човек реши да бъде част от една военизирана структура, той неминуемо жертва свободата и автономността на своята мисъл и своята действеност. В милицията от индивида не се иска да мисли и не се толерира да действа свободно, а се изисква да изпълнява заповеди.

В такава среда на тотална несвобода е пребивавал Б.Б. бая годинки. Бат’ Бойко следователно не е “самонаправил” се човек. Б.Б. е създание и продукт на българската държава, при това комунистическата народна република. Няма как при това положение да не става дума за един дълбоко зависим човек. Първото ми подозрение спрямо Б.Б. като зависим човек е, че именно като зависим човек шествието му на българската политическа сцена е дълбоко съмнително. За себе си съм твърдо убеден, че Б.Б. е нечия маша, нечий инструмент.  Както всеки вижда, Б.Б. не е особено надарен с ум, нито има изявена и твърда идеологико-политическа ориентация, която да му дава подтик да търси промяна в българското общество. До оня ден беше послушник в МВР, прост като галош, ама иначе вече пръв кандидат за премиер със създадена огромна партийна структура и мрежа и огромни финанси за медийни изяви. Не ви ли намирисва всичко това? Откъде се пръкна за нула време, откъде средства, откъде ум? Категорично Б.Б. това не може и не го създаде той. Кой го създаде тогава? Ами тоя, дето създаде и всички останали партии в България, защото те всичките са се пръкнали не из недрата на гражданството, не като инструменти на граждани със сходни политико-идеологически светогледи, а като актьори в постановката, наречена “Фасадна демокрация”. Второто ми подозрение спрямо Б.Б.  като зависим “по природа” човек е, че, и това е поантата на този текст, премиерският пост в България би следвало да бъде заеман от свободни и автономни човеци, които сами с помощта на своите съмишленици и съидейници са се преборили за доверието на мнозинството от гражданите на България и с това са заслужили властта. Трябва премиерът да е свободен и автономен човек като необходимо условие, макар и недостатъчно, за неговата неманипулируемост от разни “силови полета” в обществото. Трябва премиерът да е свободен и автономен човек, за да прокарва своята и на своите съмишленици визия за общественото развитие, а не нечия друга. Премиерът трябва да е свободен и автономен човек, за да цени свободата и автономията на другите човеци, макар и нямащи неговата власт. Премиерът, най-сетне, трябва да е свободен и автономен човек, за да управлява, а не да бъде управляван. В този смисъл другарят милиционер, който цял живот е свикнал да му казват какво да прави, добър управник ли може да бъде?

Българският тепегьозлък

Българският тепегьозлък край няма. Българският тепегьозлък не ще да знае що за птици му се явяват на политическата сцена, самонарекли себе си “десни” и “алтернатива на комунистите”. На българския тепегьозлък му е достатъчно, че някой си сам се е нарекъл “десен” и “алтернатива на статуквото” – значи наистина е такъв, е логиката на българския тепегьозлък. Българският тепегьозлък е крайно доверчив в политическия си избор, а после горчиво кълне всичко и всички, само не себе си. Българският тепегьозлък вкара на бял кон във властта бутафорното величество – то не бяха надежди и магически очаквания, то не беше обожествяване на величеството. Българският тепегьозлък днес не ще да чува за величества. Българският тепегьозлък обаче в едно е постоянен – да желае и разпознава “месии” на политическата сцена. Какви характеристики на новия месия карат българският тепегьозлък да го разпознае като такъв? Несъмнено новият месия е фалически символ, той е първичен, той е сексуално привлекателен за женската част на българския тепегьозлък. Мъжката част на българския тепегьозлък вижда в него пример за потентността мъжка българска, новият месия е първият фалос, емблематичният фалос на българския род. Второ, българският тепегьозлък скрито или явно обожава криминалитета си, той скрито или явно иска да бъде криминал с много пари и последващите “благини” от тях. Нямаше как това морално релативиране и дори морално героизиране на престъпността българска да не роди Оправител на българския тепегьозлък от средите именно на криминалитета – на откровения български криминалитет. Трето, новият месия е народняк, той е един от нас, си казва българският тепегьозлък. Учил, недоучил, разбирач от всичко, със самочувствие и народняшки речник. Българският тепегьозлък си казва: видяхме ги ония със синята кръв или големите макроикономисти, нека сега един от нас, макар и екземплярен пример, да ни оправи.

Е, ще ви оправи, ама по оня начин.

България по изборите – примитивизъм и инфантилизъм

Ясно е вече – бат’ Бойко е най-масовият избор на българите днес. Той и боготворящият го кръг ще доминират двата предстоящи избора. Аз това обстоятелство го преживявам като огромен, като жесток скандал, буквално като поредната трагедия, докарана от българската популация върху самата българска популация.

Електоратът на Б.Б. по манталитет е селяндурско-чалгарско-примитивен. Впрочем същият по манталитет е и електоратът на БК/СП, “Атака”, РЗС и други.

Само във вчерашния ден се срещнах с два типа електорат на Б.Б. Единият тип беше въплътен от една жена, която на въпроса ми защо Б.Б. я вдъхновява, защо ще бие път до урните да гласува за него, чисто и просто ми отговори, цитирам: “Бат Бойко е красив и силен мъж”. Точка. Ама, казвам й аз, този е мутра, престъпник, милиционер, активно мероприятие на комунисто-десарските български задкулисия, медиен балон. Тя: “Абе, бат Бойко е красив!”. Край! Другият тип електорат на Б.Б. беше въплътен от един мъж на средна възраст, който иначе е истински антикомунист, мрази комунистическата чума в червата си, но е с всяка фибра от тялото си убеден, че Б.Б. има историческа мисия, Б.Б. е този, който най-после ще накаже сурово комунистическата сган – къде със съд и затвор, къде буквално с бухалки по главите. Цитирам: “Трябва си й на тази държава силна ръка, с бухалките да ходи и да въздава справедливост ако трябва”. Край!

Дами и господа, този дълбок и истински инфантилизъм на българския електорат е една от дълбоките причини ние днес и вчера, а несъмнено и утре да живеем в толкова смотана държава.

Ако си чувствителен и живееш в България…

…няма как да оцелееш, без да си вътрешен емигрант – тялом да си тук, но съзнателно и духовно да обитаваш други пространства. В отвратителна, гнусна, долна, мерзка, тотално морално деградирала среда се живее в България. Масово българите са (сме) отвратителни, гнусни, долни, мерзки, тотално морално деградирали и покварени. Повод за тези отчайващи и крайни чувства ми даде поредната порция доносници, този път в прокуратурата и следствието, които публикува Комисията по досиетата. Понеже за пореден път си представих размера и лика на ЗЛОТО, наречено комунистическо-тоталитарен режим в България, направо се ужасих от последвалата представа, а именно – представих си как в годините на “прехода” изродите, строители и войници на комунистическо-тоталитарния режим, получиха като “овъзмездяване” за злините си (вместо затвор и лустрация) разгулен и охолен живот. Разбирате ли за каква ужасяваща картина говоря, за каква перверзия: тези, които унищожиха цвета на българската нация, тези, които докараха останалата част от българите до скотско положение, тези, които буквално откраднаха благата на българите (национализацията), тези, които унижаваха и се гавреха с българите (”възродителен процес”, суспендирани свободи, безправие, материална и духовна нищета), та тези изроди днес и тук вместо да изкупват престъпленията си срещу човека като човек, срещу човечеството като цяло, те са пак на върха на обществената пирамида и продължават да се гаврят с българите.  Тези изроди днес са съдии и прокурори, т.е. имат привилегията да отсъждат кое е справедливо и кое не е, дадена им е привилегията и властта да казват и отсъждат кой е прав и кой е крив в българското общество, което е величава перверзия, трудно представима в мащабите си перверзия. Тези изроди днес са политици, т.е. имат властта да се разпореждат с благата на българите, властта да се разпореждат със съдбините на българите, което е мегаперверзия. Тези изроди днес са журналисти, т.е. имат привилегията да са “четвъртата власт”, “коректив на властта”, “критик на властта”, което е една от големите трагедии на българското общество, защото медии и власт са от едната страна на барикадата, едно и също са. Тези изроди днес са бизнесмени, културтрегери, професори, свещеници, мутри и пр. Тези изроди са естаблишмънта на България. Тези изроди се радват на живота, имат семейства, деца, внуци. В тези семейства са обичани и ценени, те имат привилегията да възпитават деца и внуци. Никакви морални претенции и морални отговорности никой не предявява към тях, камо ли пък юридически. Те са едни от нас.

Покварата е наистина абсолютна. Сещам се за лекарското съсловие и техният цинизъм спрямо пациентите. Сещам се за милицията и уродите в униформи. За военните наскоро писах. Българската администрация и бюрокрация и нейното цинично и изродско отношение към гражданите отдавна са овековечени в литературата. За мене един от най-показателните и силни образи и символи на българския цинизъм и урудщина, в които живеем, е жена, управляваща огромен джип. Безпардонната, цинична, нахална и газеща всичко по пътя си жена е втрисаща ме съвременна българска реалия.

П.П. Ама и ти си ми един чувствителен. Абе, ти мъж ли си, или нещо май-май..?!

Калин Манолов – псевдоопозиционер на многодесетилетното българско статукво

Калин Манолов бил станал председател на експертния съвет към партията “Ред, законност и справедливост” (РЗС). Това изречение за други може да е просто информативно и нищо повече, но за мене е източник на гняв и разочарование. Това изречение на мене ми казва, че още един псевдоопозиционер на българското многодесетилетно статукво манифестира своя истински лик, още един, играл го антикомунист и свободен човек, се оказа всъщност един от тях, от олигархичната камарила. Разбира се, съществува възможността Манолов да е просто наивник, хванал се на въдицата за истинския консервативен проект, страшилището за олигархията, за какъвто се представя Я.Я. и пр. приказки от 1001 нощ. Но дори и да е просто наивитет, един такъв по детски чист и красив, това не е оправдание, напротив – крайно време е инфантилността и непълнолетието (в Кантов смисъл) в тази страна да са с ранг на морално престъпление.

Лично аз обаче се съмнявам, че тук става въпрос за наивитет. Калин Манолов е доста информиран човек, врял и кипял в процесите в българското общество в последните 20 години. Не мога да повярвам, че не си дава сметка като как и откъде изпълзя на сцената този пореден проект, наречен РЗС, който очебийно има за цел да деморализира и “разлага” това, което се нарича “десница” и което от много десетилетия всъщност съществува в отделни личности, но няма излаз на политическата сцена във вид на партия, движение, група. А че РЗС и Я.Я. са активно мероприятие на българските задкулисия има ли две мнения? Не разполагам с абсолютно никаква по-специална информация за това нещо, но те нещата са толкова явни, че такъв като Калин Манолов няма как да не ги е видял, усетил, разбрал. Та при Манолов няма за какво друго да става дума, освен за “помиярлък”. Да, Манолов се оказа поредният български помияр, който плю на всякакви принципи, идеи, позиции, патос, дори собствена биография. Аз лично ценях у него ярката му антикомунистическа реторика и житейска поза, ярката му апология на Свободата. Какво, в РЗС и Я.Я. ли видя истински антикомунизъм и истинска възможност за тържество на Свободата в България, Калине? Не се ли усещаш, че с това приставане на Я.Я. 20 години от твоя живот биват обезсмислени и зачеркнати? Какво може да накара човек да се самозачеркне по този начин? Ах, тия пари.

А в България истинска опозиция на многодесетилетното българско статукво още дълги години няма да има. Комунисто-десарите тържествуват. Комунисто-десарите нямат опозиция. Те 65 г. вече държат властта и в българското общество дори няма кой да поиска да им я вземе, а камо ли реално да им я вземе. Има само помияри, които за къшей хляб са готови да заплюят сами себе си.

Тухлено-бетонното скотско съществувание в света

Що за човек трябва да си, за да дадеш 60-70 хил. евро минимум за едни стотина квадратни метра пространство, в които никога няма да проникне слънце, които дори и да имат пряк достъп до слънчева светлина, тя не може да бъде реално консумирана от обитателите на тази квадратура, защото все пак тези стотина квадратни метра са закупени за лично ползване и лично живеене, но в българската ситуация, особено софийската, тези пространства могат да изпълнят това свое предназначение за лично ползване, само ако бъдат изолирани от погледите на стоящите в непосредствена близост други хора с техните лични пространства и прозорци. Естествено, дори и да си си изолирал “кутийката” от външни погледи (и неизбежно от слънцето), голяма е вероятността личното ти пространство пак да не би могло да е собствено твое и лично,  защото в съседство на твоите стотина квадрата има множество други стотина квадрата, които са обитавани от човеци от български произход, а това е абсолютна гаранция за нарушаване по множество начини на твоето лично пространство, за което при това си дал едно 60-70 хил. евро, сума, която за условията на България е умопомрачителна.

Бяха преди години в кв. “Овча купел” едни широки пространства, поляни, място бол. Не казвам, че тези поляни трябваше да си останат непокътнати и грозно тревясали. Не съм срещу строителството по принцип. Обаче е някакъв неописуем скандал да наблъскваш кооперации на нищожно разстояние едни от други, при положение че е имало като даденост много пространство за разполагане на кооперациите по-далеч едни от други. По-голям скандал от този е само това, че има хора, които дават 60-70 хил. евро да си купят пространство, което наричат свой дом, в такава кооперация. Какви хора са тези? Първо, със сигурност много от тях са хора, живели дълги години в панелните коптори на комунизма. За тези “копторни” хора навярно е връх в житейския път да сменят панелния коптор с тухлено-бетонна сграда. Да, тази, ако е строена сравнително по правилата, е по-качествена, по-изолирана от шум и климат, чисто естетически е по-издържана. Обаче панелките поне не бяха така наблъскани и “копторния” човек можеше поне да си ползва терасата относително далеч от чужди погледи и да мине без щори за прозорците. Второ, със сигурност много от новите “тухлено-бетонни” хора са такива, дошли от провинцията. За тях навярно връх в житейския път е адресната регистрация в столицата, т.е. на принципа “само и само да сме в София”, пък ако ще да живеем като скотове. Трето, тези хора трябва да са адски скотове! Тези хора трябва да са в самата си същност несвободни! Не мога да си представя каква тежка депресия и отчаяние от живота биха ме налегнали, ако трябваше да живея в затъмнено с щори и други средства място, за да не ме гледат поне комшиите. Но пък това означава слънце да не виждам в собствения си дом. Това означава ако ми се прииска да стоя цял ден вкъщи, да седя цял ден на изкуствена светлина и на климатици. Това не може да бъде живот в истинския смисъл на думата. Как е възможно за такъв скотски и несвободен живот да плащаш такава солена цена – 60-70 хил. евро средно?!?

Разбира се, аз съм “вълк-единак”. Като такъв имам изострено чувство за ценност на личното си пространство и силна непоносимост към чужди намеси в него. Също така цял живот съм живял в къща и се ужасявам при мисълта да живея в апартамент. Споменавам ги тези неща, за да сте наясно от каква позиция изобщо засягам и гледам на темата. Но Свободата все пак е в дъното на всичко. Негативната свобода да си свободен от другите погледи, от навиците и интересите на другите, и същевременно да си в единение с околната среда, да не си изолиран в собствения си дом от основния източник на живота, на хубавия живот – нашето слънце. Скъпата свобода и учудването ми, че за много хора това явно са несъществени неща ме накараха да обърна внимание на този аспект от българския живот.

Българската казарма – инструмент за потисничество

Днес е празничен ден за Българската армия (БА). Тази институция в България е свещена крава. Почти всички български мъже, които са служили в БА, си спомнят с умиление за времената, когато са били част от БА. Вече да не говорим политическият естаблишмънт с каква патетика и апломб говори за БА. Изобщо за българите като цяло Българската армия е символ на българщината, на непобедимия български дух, на българската сила и пр. митологеми.

Аз лично към тази институция имам вътрешна и всякаква непоносимост и то не само, защото съм си загубил и пропилял няколко месеца от живота, пребивавайки в нея, или защото съм Левскар и мразя в червата си спортното дружество на БА, а най-вече защото БА има много големи заслуги българите, по-специално българските мъже, да са смачкани и несвободни човеци като цяло. В този смисъл отмяната на военната повинност за българските мъже е изключително положително решение с дългосрочно добри последици за подрастващите и новите поколения. Направо не е за вярване, че българският политически елит бе способен да продуцира такова доста радикално за споменатото вече крайно положително отношение на българите към БА, а също за българската традиция и българската цивилизационна изостаналост решение.

Казармата по времето на комунизма беше едно от най-важните звена за смачкването на фасона още в зародиш на младите българи. Казармата беше инструмент за прокарване и насаждане на робска менталност у българските мъже. (Естествено, инструмент и на безвъпросната, на подложената от малцина на критичен поглед националистическа доктрина.) Няма друго място и друг момент от живота през комунизма, където и когато българските мъже да са били толкова унизявани, мачкани и оскотявани. Забележете, долната и гнусна военщина го постигаше не толкова чрез гнет на офицери и сержанти върху наборните войници, а чрез гнет и репресия на самите наборни войници върху други войници (”стари войници” срещу “зайци”). Какво – офицерите не са знаели за издевателствата на старите войници над младите?! Категорично съвсем всичко са знаели, но са си траели и то, сигурен съм, съвсем умишлено. Та нима и в другите сфери на живота през комунизма не е било умишлено прокарвано това разделение между хората? (Защото “разделяй и владей” е отколешна стратегия за контрол и концентрация на власт.) Аз пряко не съм потърпевш, но съм се интересувал и по-възрастни мъже са ми разказвали за какви гнусни и унизяващи човешката личност като такава издевателства е ставало въпрос. И това са били младежи на по 18-19 години! Тези роби в ментален план, тези покварени човеци, тези несвободни и смачкани човеци след това са способни само да станат или верни труженици на партията, или груби и оскотели циници и алкохолици. Тези мачкани под зверски ботуш човеци са възпитавали новите български поколения, поколенията, които не са ходили и няма да ходят в казарма, слава Богу. Е, как мислите, какви поколения могат да възпитат едни роби по менталност?

Малко хигиена, малко катарзис…

На територията на СОТ-аджиите, таксиджиите и чалгаджиите е много възможно човек да си “затлачи” душата с “шлака”. Моята душа я очиствам от шлаката с Музика.

СДС и ДСБ заедно – и какво от това?

Все по-често се сещам за жеста на Филип Димитров и Петър Стоянов да се оттеглят и все по-отчетливо в моите очи изкристализира достойнството в този акт. На фона на този достоен край на два забележителни политически живота, продължаващата политическа агония на Иван Костов – тук и сега, днес, състояща се в отмяна и релативиране на обещания в името на властта и логически следващото все по-голямо свиване на доверието, се набива на очи. Днешното политическо лице на Иван Костов придоби карикатурно-жалки очертания. До това състояние се докара самият той, защото той неколкократно не удържаше на заявени думи, позиции и принципни положения. С това проектът “Демократи за силна България” беше дезавуиран завинаги в моите очи. Аз гласувах доверие на този проект не защото “Демократи за силна България” ме представляваше идейно и светогледно, напротив – аз не съм нито консерватор, нито християндемократ. Гласувах му доверие поради силната реторика спрямо откровени престъпници (Б.Б.Б.), маскирани комунисти от турски произход (ДПС) и комични величества (НДСВ), гласувах му доверие, защото важни за мен хора също му бяха гласували доверие, гласувах му доверие, защото Иван Костов и компания на власт свършиха много и полезна работа за страната, най-сетне му гласувах доверие, защото след загубата на властта през 2001 г. лицата Кеворкян, Трифонов, Тошо Тошев и пр. медийна измет го демонизираше и “ръфаше” съвършено целенасочено дълго, след като той вече нямаше власт (да “ръфаш” опозицията, а не властта е прозрачен помиярлък) . Обаче Иван Костов не удържа на думата си, примерно, с извъртането по отношение на Б.Б.Б. Защо е толкова важно това за мене? Съвършено очевидна истина е, че Б.Б.Б. е концентрация на почти всички негативни морално-политически реалии в българския живот: откровен престъпник и мафиот, създаден и протектиран от комунисто-десарите, милиционер в “кръвта”, отявлен служител на комунистическия режим, после служил на одиозния “цар”, нерафиниран и простоват, медиен герой (въздух под налягане), поредното активно мероприятие на комунисто-десарските задкулисия. Приел тази картина за истинна, която картина се споделяше изцяло и от ДСБ,  няма как да не негодувам срещу “омекването на капачките” и новата линия на ДСБ, че Б.Б.Б. е някаква управленска алтернатива на сегашното статукво. Тука се получи едно тотално отричане от себе си за сметка на легитимация на Б.Б.Б. Помня и едно обещание от май 2007 г. на Иван Костов, че ако до една година, гледано от тогава, той не успее да набере сериозна подкрепа за ДСБ, или да върне поне тази от 2005 г., ще се оттегли. Е, в живота всеки, който не си държи на думата, става персона нон грата, никой не гледа на него сериозно. ДСБ повече внимание не заслужава, нито Иван Костов.

СДС, макар и да продължава да е “свърталище” на много боклуци, има все пак с какво да се похвали и да обнадежди. Споменах вече за достойния акт на Филип Димитров и Петър Стоянов, трябва да спомена и жеста на Пламен Юруков да се оттегли, виждайки че няма да го бъде СДС под негово ръководство, трябва да спомена демократичния почин на избор на председател на СДС, трябва да спомена, най-вече, че членовете на СДС избраха за председател един много симпатичен, енергичен, прагматичен, чист и честен млад човек. Мартин Димитров има и недостатъци, като липса на харизма, липса на сериозни лидерски качества, липса на сериозна теоретична и философско-политическа “подкованост” и оттам липса на голяма визия за обществото, не е сукал от кърмата на сериозната политизираност (ако мога така да се изразя),  липса на опит и др. Към СДС моите очаквания за политическа линия и поведение са доста по-различни от тези, които бяха към ДСБ. СДС никога след “ерата Костов” не е морализаторствало силно, не е продуцирало тежки квалификации и заклеймявания. В този смисъл и очакванията и надеждите към СДС не могат да бъдат от вида, в който бяха към ДСБ. СДС не е захлопвало вратата на Б.Б.Б., не е анатемосвало Георги Коритаров или Тошо Тошев, а после да ги е реабилитирало и пр. Т.е. СДС и преди Мартин Димитров, и след неговото избиране следва всъщност една много по-принципна и последователна политика от тази на ДСБ, защото при СДС го няма разрива между предишни и сегашни политически позиции и оценки. Дори новосформираната коалиция СДС – ДСБ е сериозна морална победа на СДС спрямо ДСБ, защото ДСБ се отдели от СДС с тежка реторика по адрес на СДС, а днес всичко това е забравено и отново СДС е припознато за близък партньор. Тогава защо изобщо беше нужен този шум в слушалките няколко години, се питам. И да кажа още нещо за СДС специално – това, че СДС в моите очи спечели и печели морално битката с ДСБ, не значи, че аз нямам големи резерви към СДС. По никакъв начин не мога да приема позицията на СДС спрямо Б.Б.Б. Аз съм “за” “санитарен кордон” спрямо това лице. От публичните лица на СДС в момента като че ли Мартин Димитров е единственото що-годе приемливо за мене. Това Сотиров, Радонов, Михайлова – няма какво да изброявам повече, всичко е ясно. А още повече, че СДС не е лидерска партия, самият Мартин Димитров не е силен лидер и всъщност е сам войн срещу стари лисунгери и интересчии. Ако Мартин Димитров не направи така, че тези да отмрат някак си, последствията за него са ясни – политически труп. Така че няма как СДС да го считам за моя истински политически представител, което не означава, че няма да гласувам за него, но с големи компромиси и “от немай къде”.

Ето, аз от гласуващ за ДСБ ще стана гласуващ за СДС заради Мартин Димитров. Сигурно има и други като мене. Други, гласуващи за ДСБ досега, съм сигурен, че изобщо няма да гласуват. Трети, избиратели на ДСБ и СДС, ликуват от обединението. Четвърти, избиратели на СДС, като чуят за Иван Костов, започват инстинктивно да псуват и кълнат. Пети, избиратели на СДС, няма да гласуват за коалиция СДС – ДСБ заради Иван Костов. Шести, кой ги знае какво ще предприемат. Е, това алтернатива ли може да бъде на каквото и да било – дали на БКП&ДПС, дали на Б.Б.Б.? Ще го кажа първосигнално – пълен ташак. А България скоро няма да бъде нормална страна.

Н. Бареков – шаврантията на властта

Уникалната самозабрава и помиярлък на Н. Бареков придобива страшни размери:

…Неслучайно Волен Сидеров избра да дойде тук, в това предаване, за да се обърне директно към българския народ и да неглижира вота, който парламентарната опозиция предизвика. Неслучайно вчерашният ден бе обвит в мълчанието и на Бойко Борисов, който наистина няма работа в българския парламент сега, на този етап, преди да бъде избран от българските граждани. Третият основен играч сред опозицията – Яне Янев, също знаково мълча вчера. Абсолютно показателно е това мълчание за ситуацията и за начина, по който опозицията гледа сама на себе си вече – тази, която е в, и тази, която е извън парламента…

…Само да добавя, че цялото безсилие вчера лъсна, когато опозицията в единствения сериозен компромат, който извади срещу вас, управляващите, визира себе си. Компроматът за източването на САПАРД – 4 млн., чрез черезвичайните мерки, визира семейството на депутат от ОДС – това е показателно, и другото: че тримата наистина основни играчи на опозицията – Бойко Борисов, Волен Сидеров и Яне Янев просто лишиха този вот от присъствието си и то с право, според мен…

…На практика сериозната опозиция уби този вот с мълчанието си, а управляващите с говоренето си. Добре, това беше една възможност вие да си отчетете, така да се каже, резултатите от вашето управление и вашите успехи…

…Аз, не знам вчера депутатите, но аз може и да умра от смях с тоя вот тука. Добре, истината е, да я кажем, че ако вот може да има в момента в България, може да има дебат само ако в него участват БСП, ДПС, Бойко Борисов (ГЕРБ), Волен Сидеров („Атака”), Яне Янев с неговата партия. Това е реалният дебат в обществото, но както и да е, вчера се случи някакъв дебат. Кажете накратко успехите, които, в едно дълго сложно изречение с много запетайки, да не кажат хората, че не съм ви дал тази възможност…

…Дайте да не оставаме, дайте да си бъдем енергиен играч, дайте да не сме точно пък на метали… 

…Петър Димитров: Никаква разлика няма, различия нямаме по отношение на страшния частен монопол и аз мисля, че направихме някои грешки, като бяха продадени някои важни частни монополи.
Николай Бареков: Защото се нарушават пазарните принципи. Нали Европейският съюз е пространство на пазарния принцип. Какъв пазар, като…
Петър Димитров: Няма пазар там, там няма конкуренция. Значи, токът ти е еднозначно определен, водата ти е еднозначно, топлото ти е еднозначно. Какъв пазар?! Там има монопол.
Николай Бареков:  Абсолютно. Благодаря за това гостуване. Министърът на енергетиката и икономиката Петър Димитров с неговата оценка за вота… Там повече няма какво да добавим – днес вотът ще бъде гласуван в българския парламент и с тази мъка ще се приключи един път завинаги в мандата на това Народно събрание. Чухте, че и цените в София ще бъдат по-ниски за парното и ще бъдете компенсирани, уважаеми съграждани, чрез сметките за февруари и март. В провинцията положението също трябва да мине до някаква под контрола на държавата, за да се прекрати с опасния монопол в условията на пазарна среда. 

Парвенющина,  вървяваща ръка за ръка с безскрупулност и самозабрава – това е социално-психологическият профил на “журналиста” Н. Бареков към днешни дни. Горецитираното е твърде показателно - това не е журналистика, това е някакъв уродлив “бъркоч” от: 1. властоугодничество - особено проличава, когато при Бареков гостува човек, непринадлежащ на олигархичната клика, чиито несъмнени представители са и такива като Б.Б.Б., Сидеров, Янев и пр. бутафорни (за пред народа) играчи на политическата сцена, или властта при Бареков никога не бива притискана с неудобни въпроси, а също характерният за Бареков бъзикнярско-ехидно-присмехулен комуникативен почин никога не е по адрес на олигархията; 2. “проституция” (покупко-продажба, в която Бареков е в ролята на леката жена, властта в ролята на ползващия услугите на леката жена); 3. пробутване на съвършено политически тези от позицията на журналист, което е недопустима практика за журналист, при това политически тези, които самата власт продуцира; 4. претенция за неутралност спрямо събеседника, или прожекция за парлама на филма “Независимите български медии”; 5. барековски нахалитет и безпардонност, граничещи с простотия.

България – тяхното “богоизбрано” място

България била “богоизбрано” място. Ама разбира се, че за тях тази България е рай, нали тя е по техен образ и подобие.  А кои са те ли? По “прима” патриотизма им ще ги познаете. Патриотите, които няма да ти признаят труда и усилията, ще ти се подиграят, няма да те уважават като човек, а уж по дефиниция трябва ако не изобщо човеците, поне задължително българите да са уважавани от тях човеци, ще гледат да те прекарат с пари, които си заработил, ще те уволнят дисциплинарно, щото си дръзнал да ги напуснеш, които, ЕСТЕСТВЕНО, са неизрядни платци към държавата и социално-здравните плащания са им чужди, а иначе много я обичат същата тази държава. Те са днешния български елит и България такава, каквато е днес, е тяхно дело.

Преходът – маската на подмяната

Едно много гнусно интервю на един много гнусен “демократ”:

Водещ: А ето какво вие сте му отговорил, цитат от книгата, аз не бих ви питал така, ако не беше цитат: „Генералът ми отговори, че писателят бил агент на Държавна сигурност, после на англичаните и накрая на КГБ. Защо пък на КГБ, попитах аз. Прехвърляне на Москва, за да клати властта на Живков, беше неговият смайващ отговор”.
Димо Гяуров: не, както ви казах, това е несериозно. Има такава версия, между, другото.
Водещ: Каква версия?
Димо Гяуров: Че Марков е имал някакви взаимоотношения с българските служби, но няма доказателства.
Водещ: Каква е тази версия, от къде тръгва тя?
Димо Гяуров: Тази версия се споделя от някои бивши служители на ДС и предполагам, че аргументите за нея се вадят от това, че Шесто управление също е участвало в мероприятията по Георги Марков съвместно с Първо главно управление и известните негови връзки с някогашния заместник-началник Кюлюмов, заместник-началник на Шесто управление, неговата близост до режима, до самия Тодор Живков. Всичко това може би, пак казвам може би, дава основание за подобни версии, но няма доказателства.
Водещ: Няма доказателства? Добре, но тук се твърди за…
Димо Гяуров: Възможно е да е имало доказателства, които да са се съдържали в унищоженото дело на самия Георги Марков.
Водещ: … тук Христов твърди, че това са ваши думи – агент на ДС, после на англичаните и накрая на КГБ.
Димо Гяуров: Както преди малко заявих, г-н Христов доста свободно и лековато борави с думите. Аз ни най-малко не искам да пренебрегвам неговите заслуги, той действително е извършил една изключителна работа, но недопустимо е да се говори така. Никога не са изисквани документи от НРС по времето, когато аз бях директор, никога аз не съм разговарял с него на тази тема, с изключение на тези две реплики, разменени на площада.

Ей ги на “демократите”, които бяха на власт и се бориха за власт в т. нар. “преход”. Много кавички станаха, нали? Тя такава е българската работа като цяло – в кавички. Георги Марков обаче не е в кавички. Георги Марков е от малкото български “реалии” изобщо, които са истински, качествени и не щото е мъртъв, а защото, макар и мъртъв, продължава да е един от неколцината истински опозиционери на 64-годишното българско статукво, един от неколцината българи с истински принос към най-важната ценност в условията на дефицит и опити за покушение срещу нея – именно Свободата. А Димо – Димо е едно от лицата на подмяната, наречена “преход”, един от многото български демократи в кавички. Тоя гнусен ченгеджийски прийом на подмятания с оглед омаскаряване и девалвация на хора и стойности, който виждаме, че “демократът” Гяуров отлично владее, е основното оръжие за едновременното, от една страна, “притъпяване” на престъпленията и идиотизмите на комунистическия режим, а от друга – снемане на “героиката” на малцината истински български дисиденти. (По същата схема се приравняват морално САЩ и СССР/Русия, ЦРУ/МИ-6 и КГБ/КДС и пр.) Когато това го правят отявлени комунисто-десари, морален проблем няма – те вярват в своето отроче, наречено комунизъм. Морален проблем има, когато за пред обществото го играеш “демократ” и следователно “антикомунист”, а реално си същия като тях и ползваш техния гнусен инструментариум за “окалване” на свят антикомунистически човек. Чувството ми е, че в случая с Гяуров дори не става дума за внедрено лице на комунисто-десарите сред тяхната театрална, назначена и марионетна опозиция, наречена СДС, каквито бяха лица като Петър Берон, Петко Симеонов, Румен Воденичаров и т.н. При Гяуров по-скоро имаме работа с другия вид хора от оперетната българска опозиция на комунизма през прехода, в т.ч. Иван Костов, Филип Димитров, Желю Желев, Петър Стоянов, Надежда Михайлова – полуреформаторите, полудемократите, полудисидентите, полуантикомунистите, които просто нямаха моралния капацитет и моралния капитал да създадат нова България, в която Георги Марков трябваше да бъде герой, а убийците на Георги Марков трябваше да бъдат в затвора. Техните морални сили стигнаха да създадат една България, в която така наречените “демократи” маскарят по комунисто-десарски почин Георги Марков. Техните морални сили стигнаха България към ден-днешен да живее в режим на подмяна.

64 години червената чума мори България

Говорили ли сте си някога с един обикновен, средностатистически работническо-селски български човек? Такива български хора се срещат не само във фабриките и селата, както човек може първосигнално да си помисли. Такива български хора обитават и в българските университети, българските академии, българските министерства, българските кметства, такива български хора доста често, по парадокс на пръв поглед, са крупни бизнесмени (справка – Петър Кънев и Добромир Гущеров от парламентарната група на БС/КП). Ако сте си говорили, а всъщност няма как да не сте си говорили, тъй като работническо-селския български човек е най-масово срещания тип човек из българско, то навярно ще споделите моето наблюдение и убедено предположение, че комунистите вече толкова много години са на власт точно поради това масово разпространение на работническо-селските хора в България. Да го кажа така: Не би имало комунизъм на власт цели 64 години, ако я нямаше милионната армия на работническо-селските хора; не би имало милиони работническо-селски хора, ако го нямаше комунизмът като идеология и практика – една такава взаимопреплетеност, която раждаше и ражда трагедията из българско (и не само).

Какво е особеното, характерното в манталитета, светоусещането на работническо-селските люде? На първо място, това са хора практични, материалистични, груби и простовати. Те презират духовността, интелектуалността, изтънчеността. Видни емблеми на тоя аспект на работническо-селското население са две известни публични фигури от женски и мъжки пол: Емилия Масларова и Асен Гагаузов (онагледявам разсъжденията си с публично известни хора, за да не съм голословен и за леснота на читателя). На второ място, тези хора са нахални, злобни, цинични и с високо мнение за себе си. Антон Кутев, Румен Петков и Ивелин Николов са публични хора, примери за въплъщение на тия “човешкости”. На трето място, това са хора посредствени: Гоце Първанов и Петър Димитров са христоматиен пример. На четвърто място, много често тези хора са мечтатели и идеалисти, като мечтата им е така наречената социална справедливост и бленувания комунистически рай, в който всеки ще се ползва от благата според потребностите си и същевременно всеки ще дава според възможностите си. Интересното е, че понеже тези мечти и идеали никога не се осъществяват в реалността, тези хора много често са мрачни, песимистични, депримирани. Лицевите особености на Ивелин Николов, излъчването му е много показателно за това.

Неслучайно всичките ми онагледявания за характерните психологически особености на работническо-селските люде са с ръководни кадри на БС/КП от настоящата реколта. Тази структура, този политически представител – концентрат и еманация на работническо-селските български люде, еманация на гордия каскетаджия и цървуланко, е най-голямото зло в България от Освобождението насам! БС/КП е чумата на България! БС/КП е упованието, вярата, бащицата и майката на българския несретник. Българските нещастници, несретници и тъпунгери обаче са баснословна милионна армия, която БС/КП превръща в сила. Борба с тези милиони български несретници и техния полически представител, ефективна борба на този етап няма как да се води, просто защото различните от цървулите са критично малко, а най-лошото е, че бацилът, причиняващ червената чума, го препредават на своите наследници и така е поставен под въпрос единствения шанс БС/КП да бъде “скопена”, а именно – чисто биологичното отмиране на бацила заедно с неговите носители – милионите български нещастници от работническо-селски тип.

Медии и власт в България – от едната страна на барикадата

Любопитен пасаж от интервю на Бареков с Харалан Александров и д-р Николай Михайлов:

Харалан Александров: Да ни се извини за това, че каза, че нормалните хора не ги интересуват досиетата. Той ме обижда или ме пише ненормален, защото мене ме интересуват. Да се извини Доган, който каза, че купуването на избори е европейска практика или нещо в тоя род, което лично мен ме обижда като европеец. Да ми се извини Симеон, който ми каза, че трябва да си сменя чипа. Значи има един дълъг списък от обиди и оскърбления, които тези хора продължават да нанасят на гражданското общество.
Водещ: Защо са безнаказани?
Харалан Александров: Заради вас, как защо?! Заради медиите са безнаказани, защото не им ги задавате тези въпроси.
Водещ: Ама как заради медиите?! Ние им (…) пускаме това, как да не ги задаваме?!
Харалан Александров: Е, почнахте, малко със закъснение. Защото живеят в нечуван комфорт!
Водещ: Ама не е така, господине. Значи, всички тези изказвания бяха направени в медиите, медиите дадоха думата след това да ги коментират всички, но в България тези неща, като че ли, думите на политиците остават безнаказани.
Харалан Александров: Да, разбира се, медиите са проявление на отсъствието на публична култура. И може би трябва аз да се извиня, че толкова остро нападам медиите, но истината е, че ако съществува демократична публичност в смисъла, в който Хабермас я е описал, аз съм сигурен, че никой от тези хора не е чел Хабермас, има една етична среда, която не позволява на лидерите да се докарат дотам, докъдето се докара Костов и съвсем скоро ще се докара Бойко Борисов.
Водещ: Ама медиите, ние просто показваме целия този театър, да го наречем, цялата тази сцена.
Харалан Александров: Обаче медиите имат, не може да са само, как да кажа, пасивни зрители на това нещо. Имате етична роля и вие в това. Трябва да изисквате от тях (…), които активно всеки път, когато, защо…
Водещ: Ама не сме, опитвам се да ви убедя, че големите медии в България дават трибуна за всяка една критична бележка, която може да се каже по отношение на друго действие.
Харалан Александров: Добре де, защо аз трябва да забележа, защо аз трябваше да забележа, дето не съм медия, а съм някакъв човек и то защото случайно съм прочел сп. „Max”, че Бойко Борисов или гледа на читателите на това списание, на аудиторията като на олигофрени, които се възторгват от масови убийци…
Водещ: Ще ви кажа защо – защото няма такава практика в България, поне до скоро, да се дават сериозни политически интервюта в такива списания и никой не е очаквал, че може да има подобно разсъждение в списание еди-кое си. Обикновено те се правят в сериозните медии.
Харалан Александров: А трябва.

Виждате, медията искрено не разпознава сама себе си като част от проблема и е готова да “захапе” всеки, който й го каже в лицето. А проблемът е сбърканото битие на медията в България.

Медията е структуроопределящ фактор за успешното функциониране на обществото в режим на либерална демокрация, защото без критическата функция на медията спрямо властта изобщо живота в либерална демокрация е подвъпросен, съществуването на либералната демокрация става проблематично. Медията не е просто трибуна за разни гласове, тя не е просто вместилище, пространство, което служи да опубличностява, осветлява някого или нещо, както очевидно смята Бареков. Ролята например на Бареков не би трябвало да се изчерпва с даване на трибуна на властта и нейната опозиция. Ролята на Бареков е най-вече критически да притиска властта. Сам Бареков трябва да е “въоръжен” с критически инструменти, които да употребява срещу властта, а не неговата функция да се изчерпва с гостуването на власт и опозиция на неговата трибуна. Като му гостува Петър Димитров, този иначе завършен идиот, и темата е АЕЦ “Белене”, Бареков трябва да се е запознал и усвоил най-сериозно аргументираните гледни точки, които се противопоставят на строежа на нова атомна централа. Следващата стъпка е да го “разкости” с въпроси, аргументи, патос. Хубаво, ама на наш Николайчо му дай нещо да се избъзика, някакъв сеир да направи, да се покаже пред публиката как всеки министър или Б.Б. са на негово разположение, стига да им “свирне”, или пък му дай да си пие бирата на Халкидики с Румен Петков.

Барековците в България са перфектния PR на властимащите. Те даже няма нужда да си плащат на такива като Бареков. Просто Барековците разбират медията като PR.

Какво е за мене печалбата?

Печалбата е индикатор за състоятелност в света на икономическата активност, печалбата е индикатор за смисленост и полезност на стопанската дейност, печалбата, следователно, е признак за дълбочина в познаването на психологическите особености на човеците, техните потребности и желания. Печалбата е позитивната оценка на другите човеци спрямо твоята смислена и състоятелна икономическа активност, печалбата в крайна сметка е награда за съзиданието, иновативността, предприемчивостта, усета, ума на икономически активния човек, награда за това, че е предложил нещо търсено от човеците.

Печалбата е и мотиватор за икономическа активност. Материалната обезпеченост на живота, материалното благополучие, което растящата печалба носи, е необходимо условие за добрия живот, макар и недостатъчно условие. Т.е. печалбата е и собственост и колкото е по-голяма печалбата на дадения човек, толкова е по-голяма неговата собственост, а собствеността е свобода, независимо дали във вид на независимост, автономност, сила, позитивна свобода и пр. Искам да кажа, че има пряка пропорционална зависимост между нивото на печалбата и нивото на свобода на индивидите, или по-голямата печалба означава повече свобода за този, който е бил способен да калкулира тази печалба. Въпреки това смятам, че печалбата не бива да се превръща в самоцел, не бива да е смисъла на човешката дейност. От гледище на моя светоглед печалбата не е и не бива да бъде цел сама по себе си, т.е. печалбата в моето разбиране е винаги средсво и никога цел и следователно моят живот не е центриран и ориентиран около понятието и реалията “печалба”. Означава ли това, че предварително и съзнателно съм се отказал да бъде по-свободен? Не, това просто означава, че издигането на мултиплицирането на печалбата в ранг на всеобемаща живота и енергията на човека цел води или би могло да доведе до “робуване” на трупането на печалба, а оттам и загуба на свобода.

Печалбата съдържа в себе си и елемент на агоналност. Състезанието между човеците, самоцелното състезание да си по-добър от другите човеци е твърде важна част в структурата на понятието “печалба”. Състезанието е, или може да бъде, за по-добро материално благоденствие от това на други човеци, може да бъде състезание през печалбата на терена на признанието в търсене на по-голямо такова от другите човеци, състезанието може да бъде по отношение на усещането на индивида за надмощие над другите по принцип и конкретно за превъзходство в иновативност, ум, находчивост и пр. От гледна точка на моя светоглед агоналността в структурата на печалбата също не бива да се абсолютизира, не бива животът на човека да се заключава и изчерпва в състезанието с другите човеци по отношение размера на печалбата и разните следствия от този размер.

Как аз се отнасям към печалбата във всекидневния си живот и как я употребявам? Несъмнено, както вече отбелязах, отношението ми към печалбата е като към средство за постигане на цели, които цели са същинския смисъл на моя живот. Аз изобщо предприемам да постигна печалба – дали във вид на материална собственост, дали във вид на идеални същности, само и единствено ако тя ще ми послужи за постигането на някаква цел. Една от целите ми в света и по-конкретно в България е да се боря за налагането в българския живот на разни принципи, по които искам да се живее в България. За да постигна тази цел, аз трябва да съм финансово независим, трябва да спечеля пари. Другата независимост, която трябва да спечеля, за да постигна целта си, е от идеален тип – трябва да съм автономен и свободен човек. Т.е. ако не бих имал цел в живота, не бих започвал да печеля или придобивам средства за нейното постигане. И ако гореспомената цел е нещо като цел на целия ми живот, една от големите цели в моя живот, то и на съвсем всекидневно равнище отношението ми към печалбата не е по-различно. Например, аз печеля пари, които са средството, с което поддържам всекидневните си нужди в живота. Печеля пари, за да се храня, да се обличам, да поддържам хобитата си и т.н. Ако бих могъл да не се храня, да не се обличам, да нямам хобита, аз не бих правил усилието да печеля пари. Печалбата на пари, следователно, има инструментална роля в моя живот. Печеленето на пари за мене е и средство за постигане на независимост и автономност от други хора. Разбира се, постигането на автономност и независимост не е само въпрос на наличие на спечелени пари или по-общо на спечелена собственост. Като обобщение, където и да се вгледам, в които и да е конкретности на всекидневния ми живот, виждам едно и също инструментално отношение към печалбата, едно и също инструментално битие на печалбата в моя живот.

В заключение, четящият е възможно да открие противоречие в така конструираната теза, а именно, че какво аз смятам, аз как разбирам проблематиката е положено непромислено като универсална претенция, или казано иначе, опитал съм се да универсализирам моя частен опит. Аз съм сигурен, че гореизложеното ми разбиране за печалбата не е универсално, но аз съм готов да се боря за каузата, че това е едно заслужаващо универсалност разбиране.