Убийствата с огнестрелно оръжие в САЩ.

Тия дни в САЩ пак имаше кървава драма. Отдавна си задавам въпроса, по каква причина тези хора не предприемат нищо срещу този “бич” за американското общество. За тях никак не е типично да не се борят срещу всякакви недъзи, които животът им предлага - напълно възможно е да не съм твърде информиран, но никога не съм срещал из пространството някое меродавно американско лице или институция, които да предлагат решение на наболелия казус, или поне да бият тъпана, че така повече не може да се продължава. Американците сякаш приемат кървавите бани, причинени от поредния перко, като съдбовна неизбежност, като част от пейзажа, като природен феномен, не търпящ човешка интервенция.

А не са ли прави всъщност? Как и кой би могъл да ме спре, ако реша да си отстрелям играещите в училищния двор деца? Ако ще и най-мракобесният тоталитарен режим да е, ако ще и най-рестриктивния режим за ползване на оръжия да се прилага, реша ли да си пострелям в двора на училището по живи мишени, и Господ не може да ме спре. А Америка, както знаем, е най-либералното общество, където притежаването на оръжие е неизменна част от либералния режим, неизменна част от живота в либералност, и собствеността върху оръжие е структурен ингредиент на американската свобода, без който тя нямаше да е това, което е. Оръжието гарантира основните и неотменими права на собственост, свобода и живот. Притежаването на оръжие ти помага да браниш ефективно частната си собственост, включително тялото си и телата на членовете на твоето семейство. А отбраната на тялото и удобствата ти тутакси е отбрана на живота и свободата ти. Частната собственост в Америка е свещена. Телата в Америка са свещени. Свободата и животът са свещени. Тези хора явно са направили тежък избор - по-добре отхлабен режим за достъп до оръжие за всеки, с риска, че с оръжието може да се зловреди, отколкото да сме ограничени в опазването на собствеността си. Е, да, но перкото Х като убие невинни хора, им отнема всичко, тоест този психопат също е проблем за собствеността, свободата и живота на човеците, даже по-голям. Американското решение се базира на допускането, че сред хората има всякакви, включително психопати, социопати, депримирани, болни хора най-общо. Никоя държава не е способна да обеме всичко за отделните човеци, никоя държава не може да предотврати в тоталност лошите намерения и действия на хората. Американската държава казва на своите граждани - не можем да гарантираме твърде много вашата сигурност, светът е изтъкан от несигурност, защото светът е изграден от милиони и милиарди свободни воли. Държава, която би могла да манипулира и притежава волите на своите граждани, тя би била наистина едно сигурно място за живеене, но никога и свободно място. А ние, Америка, сме свободна страна, ние ценим най-много свободата, макар и това да ни коства доста - животът във висока степен на несигурност. Всичко на този свят си има цена, включително и свободата. Затова всеки от нас ще бъде въоръжен, за да има повече гаранции за свободата си. Свободата е индивидуална ценност и следователно е съвършено логично всеки индивид да има средствата да си я опазва.

Като за човек с либерално устроен светоглед, тези принципи и практики в Америка са ми идеално импониращи - така и аз ги разбирам нещата. И все пак смятам, че би трябвало някак си да се минимизира този изключително страшен феномен и то не за друго, а защото той е като “взрив” за свещените права. Как би могъл да се чувстваш истински свободен и със защитени права, ако всеки ден си под заплахата детето ти да бъде “очистено” от някой негов съученик, под заплахата жена ти да бъде застреляна, докато пазарува в супермаркета, под заплахата ти да бъдеш убит или ранен, докато си на заседание в общината?! Скръбната вест е, че без ограничение на някакъв род свободи, аз поне, не виждам как е възможно да бъде сведено до минимум това явление. Може би моделът и примерът на Западна Европа в този аспект е по-успешен - със сигурност там правата на собственост, свобода и живот са високо защитени и в същото време режимът за притежание на оръжие е по-затегнат и много по-рядко се случват трагедии от подобен вид. Очевидно американците имат да работят много по доизкусуряването на фината настройка между, от една страна, защитата на индивидуалните свободи и права, а от друга - стиковането и общожитието между милионите равни свободи и права така, щото да могат да съсъществуват безпроблемно и взаимно зачитайки се.

Чувал съм и тезата, която по природата си е антиамериканска и “левичарска”, че оръжейната американска индустрия е “излобирала” този именно американски свръхлиберален режим за притежание на оръжие, за да си мултиплицира печалбите. Докато нямам доказателства, не вярвам в подобна лекинко “махленска” теза. Защото вярвам без доказателства, че Америка е фундирана на ценности, които са и мои ценности. Иска ми се да доживея да видя и България фундирана на същите ценности, но това е друга тема.

Впрягане на милицията за гавра с гражданския “напън” в България.

Вчера, 07.02.2008 г., в градинката пред Телефонната палата на ул. “Гурко”, не повече от 30-ина български граждани се бяха събрали да протестират срещу готвената “балтия” срещу Свободите и Правата ни от страна на ведомството, чийто шеф е изрода Румен Петков. Една от основните задачи на народната милиция, очевидно, е засилената “охрана” на всички граждански инициативи, които имат своята видимост чрез събиране на граждани из улиците и площадите на България. На вчерашния протест имаше може би повече милиционери, отколкото протестиращи. Кого и от кого “охраняваха” вчера тия тъпанари? Плащаме им, за да ни мачкат и да ни се гаврят, докато мирно се напъваме да сме граждани ли? Докога една от основните задачи в милиционерския дневен ред ще бъде гаврата с гражданите, гавра под форма на охрана? Толкова ли нямат друга работа боклуците, че имат да отделят 50 милиционера за охрана, а всъщност за гавра с 30 български гражданина?

Същото, че и в още по-гротескни размери, беше на Орлов мост в деня на пристигането на Н. В. В. В. (негово величество Владимир Владимирович), както и миналото лято пак на Орлов мост.

Естествено, не толкова редовия захлупен милиционер е обект на гнева ми. Обаче колко са безсилни всякакви думи! И да кажа, че Румен Петков е изрод безподобен, че е крайно некомпетентен и нищоправяч, че е един дебелоок и нагъл манипулатор, че е мафиот, отървал се с връзки от зандана, какво ли ще променя? Тоя мазен урод разбира само от сила - спомнете си каква мазнишка мутра и какво мазно добродушие беше докарал по време на протеста на таксиджиите пред Народното събрание, тъй като силата беше в техните ръце. Клекна им за 2 часа, мазникът!

Но като погледна още по-общо, за да е Румен Петков дерибей днес, “заслугата” е на всички ония българи, гласуващи за БКП. За жалост, това е най-големия недостатък на демокрацията - будното малцинство е длъжно да търпи и да понася върху си малоумието на мнозинството, ще не ще. В държавите за пример също съществува диктат на опортюнистките мнозинства над напредничавите малцинства, но все пак там мнозинствата избират консерватори или лейбъристи, републиканци или демократи, християндемократи или социалдемократи, което е благодат в сравнение с БКП, да речем. В България обаче мнозинството е наистина малоумно. Лошо.

Българското “правораздаване” като уповаващо се на “божественото”.

Дълбок и витален религиозен плам гори в душите на всички, свързани по някакъв начин с българската “юридическост”. Българската правна система очевидно е изградена и функционираща на базовата предпоставка, че последната правораздаваща инстанция върху човеците не е кой и да е, а именно - Господ. Когато Всемогъщото и Всезнаещото е в “играта”, наречена “земно право и справедливост”, нещата стават толкова по-лесни и по-простички - “братя и сестри, българи и българки, уповавайки се в божествената справедливост, уповавайки се на съда Божи, ние, българските “архитекти”, “инженери” и “строители” на правната система, Ви уверяваме, че хабенето на нерви по българските опити за въдворяване на справедливост сред българското човечество е съвършено излишно и нездравословно. Това, от което се нуждаете е едно-единствено нещо - вяра в Господ. А, да, нуждаете се и от волско търпение, докато се явите пред свети Петра там горе.”

Разбира се, горното е опит за саркастично третиране на проблематиката, на най-болезнения и най-отчайващ човеците български “батак”.

Принципно и всесветовно погледнато, човешките опити за жестове на справедливост съдържат в себе си предпоставката, първо, че ние, човеците, не можем всецяло и без остатък да отсъждаме справедливо, не можем на всяко престъпно деяние да отговорим с подобаваща и равнопоставена санкция, не можем точно да въздаваме на всекиму според заслуженото и това следва от същностно несъвършената “човешкост”.

Второ, опитите за въдворяване на справедливост сред хората от модерен тип се основават на конструкцията, че свободата е най-висшата и скъпа ценност за представителите на човешкия род - ти си убил, а ние ще ти отнемем свободата, докато си жив или за някакъв период от живота ти. Проблематичното в това допускане е, че не за всички представители на човешкия род свободата е най-скъпа ценност и следователно нейното отнемане за тях не би могло да играе ролята на същински ефективно изкупление за тяхната простъпка.

Трето, цялата система на справедливостта в света се крепи на имплицитната предпоставка за съществуването на божествена справедливост, защото нали човешката справедливост никога не може да бъде с точност отсъждаща в абсолют, поради незаличимия елемент на несъвършенство в цялата “архитектура” на човешкото право като едно от проявленията на нъсършената човешкост изобщо - човешките опити за справедливост всъщност са само опити, те имат палиативна същност, човешките опити за справедливост отлагат същинската справедливост, уповавайки се на въздаването й в отвъдното - отнемаме доживотно свободата на серийния убиец, той ни се смее в лицето, за него свободата не е свята, знаем, че тази присъда по никакъв начин не задоволява чувството ни за справедливост и си казваме в безсилието “дано Господ го осъди истински”.

Е, у нас има пълен “ступор” дори на опитите за справедливост в живота на българите, то просто няма такива опити и най-жалкото е, че освен, че има несъзнателен елемент в провала на българското “правораздаване”, който е общ за целия свят, у нас има ясно видим съзнателен елемент за блокаж на опитите за някаква що-годе справедливост - от страна на законодатели, правоохранители и правоприлагащи, т.е. от страна на Народното събрание, МВР и следствие, прокуратура и съд. Например, прави се псевдореформа, като голяма част от работата се прехвърля от следствието в дознателския апарат към МВР, което като идея може и да не е непременно лошо, но изпълнението е направено така, че да обезсмисли и да подкопае опитът за реформа - институцията на дознателството не е обезпечена нито финансово и материално, нито кадрово. Дознателите ползвали личните си компютри за служебни цели, защото МВР не е обезпечило такива - тотален абсурд! Държавата (другаря Румен Петков е отговорното лице и най-укоримото) не може да осигури за дознателите прилични условия, а същевремнно харчи 350 млн. за тоя, дето духа. Пари за глупости има, пари за милиарди излишъци могат да съберат, но не могат да обезпечат 3000 дознателя. А на тоя дознателски апарат, заедно със законодателната дейност и следствието, се крепи изобщо възможността за относително коректното функциониране на правоналагащите институции. Изводът се набива от само себе си: съзнателно необезпечаване на правната система от страна на държавата, т. е. съзнателно бламиране на правораздаването. Като прибавим и отчавайщото ниво на морала на българските прокурори и съдии, а и доста съмнителното ниво на юридическа квалификация, получаваме една голяма българска трагедия, една българска общност, живуща по принцип в несправедливост, тоест в джунгла. Един Господ ни остана.

АНДРЕЙ - ЛЕВСКАР И СЛЕД СМЪРТТА!

Андрей беше голям Левскар, истински Левскар, беше готов на всичко да брани Левскарите и ЛЕВСКИ. За Андрей ЛЕВСКИ беше неговата любов, кауза и борба. Андрей даде много на каузата, Андрей беше всеотдаен на каузата. На нашата обща кауза – ЛЕВСКИ. Андрей обичаше истински нашия Клуб. Андрей обичаше да бъде един от Сектор “Б”. Андрей обичаше Южната трибуна. Андрей беше важна част от Южната трибуна. Сектор “Б” претърпя много тежка загуба, която е незаличима по никакъв начин – Сектор “Б” завинаги остава без един от нас, Андрей, завинаги едно място в Сектор “Б” ще остане празно и нищо няма и не може да го запълни. Обаче ние, Сектор “Б”, ще го помним винаги, ние ще запазим обичта си към него завинаги, той остава част от нашите сърца завинаги, нашата памет за него ще го обезсмърти! За нас беше чест и радост да бъде рамо до рамо с нас в добро и лошо, за нас беше чест да ни бъде приятел! За нас беше чест и удоволствие да бъдем заедно на Южната трибуна! Андрей, ти си бил, си и ще бъдеш винаги от нас! Завинаги и навсякъде!

Андрей беше златно момче! Андрей обичаше живота и във всеки миг му се наслаждаваше. Усмивката не слизаше от лицето му. Андрей беше добър човек. Андрей беше лъчезарно момче. Излъчваше светлина. Беше душата и усмивката на компанията от близки Левскари и изобщо. Андрей беше изключителен приятел! Андрей обичаше Левскарите, те бързо му ставаха скъпи на сърцето, защото защитават една и съща кауза с неговата – беше всеотдаен в добро и зло, раздаваше се за приятелите си, не ги изоставяше в трудни моменти. Андрей беше адски свободолюбив. Андрей беше много умно, интелигентно и културно момче. Андрей беше истински антикомунист и мразеше от сърце всичките “рожби” на комунизма в България – като всеки праведен Левскар не желаеше доброто на ФК-то с четирибуквената абревиатура. Андрей страшно много обичаше Родината си. Беше истински и отявлен патриот. Приятелите му го изпратиха в гроба с химна на България – несъмнено душата му е тържествувала в този момент! Андрей обичаше изключително много и родния си град – София. Самоопределяше се като софиянец. Андрей тачеше и мразеше силно, но ценеше живота, не би никога отнел живота на друг човек, само защото не одобрява някакви негови разбирания за живота. За зла участ ни го отнеха, защото не всички хора са добри като Андрей…

Андрей не заслужаваше да си замине от този свят толкова рано. Животът за кой ли път показа суровата и жестоката си страна. Андрей ни беше отнет толкова нелепо и незаслужено. Дано все пак има Господ, макар и да не разбираме как би позволил такава грозна смърт на едно невинно момче. Надяваме се той просто да си е прибрал любимото чедо Андрей, защото нали казват, че Господ първо прибирал любимците си. Дано и той въздаде справедливост и възмездие за всеки. Ако не друго, поне сме убедени, че всеки си плаща рано или късно, така или иначе. Родителите и приятелите му ще тъгуват вечно за своето свидно и непрежалимо момче. Андрей остави много хора в света, които го обичат истински и макар и те да са твърдо убедени, че липсата на Андрей нищо не би могло да я овъзмезди, никаква земна справедливост не би могла да компенсира липсата на Андрей, те ще направят всичко по силите си за липсата на Андрей да има все пак някакво изкупление.

Андрей, ти си нашия ангел-хранител! За нас ти винаги ще бъдеш герой! Ще се стремим да обичаме живота, както ти го обичаше! Ще се борим и заради теб! Ще обичаме ЛЕВСКИ и заради теб! Ще те носим винаги в сърцата си! Никога няма да те забравим! Почивай в мир, Андрей!

Милицията в действие!

Милиционерщината българска спирка и приличие няма, върти, сучи милиционерската сган и все Свободите и Правата ни са й трън в очите… Лицето изрод Румен Петков докато е някакъв фактор в тази държава, и всичката комуноидна по менталност паплач, прояла тази държава, паразитираща върху публичния ресурс и облагодетелстваща се частно от него, реално консумируеми Права и Свободи няма да има за всички, Правата и Свободите в такава среда са частно благо за лицето Румен Петков и сие… Но не те са проблемът - те от самото начало на узурпирането на властта са се зарекли: “С кръв я взехме тая власт, с кръв ще я сдадем!” Въпросът е ние, гонещите и желаещите Свободата, готови ли сме да пуснем кръв за Свободата си!

Състоянието на съдебната система като измерител на моралната квалифицираност на общността, излъчила тази съдебна система.

От моя гледна точка състоянието на съдебната система на дадена национално-политическа общност е най-коректния индикатор за моралната “замогнатост” на човешкия “материал”, съставляващ тази общност и изградил необходима съдебна система за тази общност. Няма общност в света с перфектни, или близо до перфектните, морал и право. Но най-добрите гонят перфекционизъм в условията на осъзната невъзможност за реализация на перфекционизъм - това е най-важното във всяка човешка дейност. Има общности в нашия свят, които са достигнали отлично ниво на функциониране на правната система, което значи успешни опити за въдворяване на справедливост от човеците за човеците.

Както е пределно очевидно в “ефира”, съдебната система на българската общност е един тотален провал. Това автоматично значи, според вече предположеното, че българската общност е дефицитна откъм морал, тя е един тотален провал откъм морал. Смятам, че и много други индикатори, освен състоянието на съдебната система, могат да бъдат приведени в подкрепа на тезата за провала на българите откъм морал. Но съдебната институция е собствената територия, “домът” на действието на морала, включително и на моралния “висш пилотаж” - в българската съдебна институция няма хора от такъв мащаб, просто защото цялата българска общност няма достатъчно морален капацитет да ги излъчи. В българската съдебна институция има изключително добре образовани в юридическата наука индивиди, но качествен съдебен процес липсва - докато подбора в системата се базира и се заключава само до юридическа логика и юридически изисквания, едва ли ще настъпи качествена промяна. Но то и в принципно неморална общност другояче няма как и да бъде.

Защо е отсъстващо българското гражданско общество - едно от няколкото възможни обяснения.

Наблюдавайки посткомунистическата публичност в България вече доста години, мога да заявя със “замах”, че една от сериозните причини да не се състои реално гражданско общество в България, е привилегированото конструиране на “мрежи” от приятелства и познанства от страна на българските люде - разбира се, говоря най-вече за “каймака” на населението в България, за този “слой”, от който би следвало да са върховните представители на българското гражданско общество (в социалните “низини”, разбира се, положението е още по-плачевно) . Приятелствата и познанствата са привилегировани пред отстояването на принципи, граждански каузи и морална хигиена.

Например “беззъбостта” на българските медии, на българските журналисти е продуцирана в сериозна степен именно от споменатото явление. Тошо Тошев (sic!) и Венелина Гочева, Светлана Джамджиева и Борислав Зюмбюлев, целите им вестници, цялото бТВ, цялата БНТ, цялата НТВ, почти цялото БНР, цялото “Дарик” - най-популярните преса, телевизии и радия в България, са властоугодни и конформистки настроени. Кой не е чувал за близките отношения на главния редактор на “Труд” с най-високопоставените политици? Кой не знае за крайно посредственото и нахално лице Джамджиева като “държанката” на Тошо? Кой не знае за тази толкова удобна за всички с власт в отечеството Люба Ризова и нейния любимец Бареков? А Силва Зурлева да не би да е нещо по-различно, заедно с протежето й Цветанка Ризова - тази толкова добричка и свястна женица? Радосвет Радев с кой от естаблишмънта е пропуснал да си пие уискито? Държавните слугини на властта има ли смисъл да ги коментирам? - при тях поне хранилката е държавна и друго отношение отвъд слугинажа би било множко да се иска.

И Асен Григоров не играе за българското гражданско общество

Асен Григоров за мене е най-добрия политически журналист в националните електронни медии - БНТ, бТВ и НТВ. Най-добрият не само в професионален план, но и в морален. Аз не познавам лично Асен Григоров, но смея да говоря за моралните му качества, съдейки от екранните му изяви - говоря за морално-политическата му позиция и лик като журналист и публицист, отстоявани ежедневно в ефир. Разбира се, методът, който използвам при оценката си е компаративисткия - по сравнение с останалите си колеги в големите електронни медии Григоров изпъква. Това, оказва се обаче, съвсем не е достатъчно, за да можем да кажем с “чиста съвест”

Българският избор: Бойко Борисов - фалосът на България.

Лицето Бойко Борисов е доминиращия Мъжкар из българско, Самецът на България, Оплодителят на тази земя и хората й, властелинът в животинското българско царство, той е лъва и тигъра на българската джунгла. Бойко Борисов е политическия идол на българите днес. Борисов е диагноза за българите и българското днес, той е концентриран израз в тяло и интелект на народняшкия блян за селянина, който от ранна утрин до късна доба с яките си две ръце “оре, сее и жъне” - идеалът за вършещия работа и потентен български човек; той е продукт на явните и скритите желания на масата българи по Оправия, продукт на желанията за Оправител. Да, в лицето на Б. Б. българите си намериха кой да ги оправя, намериха си Оправител. Първичното, но и магичното взеха връх тук и сега - жреческо-старейшенска роля, стигаща до месианство, му е отредена в уютния и магичен български свят. Борисов е съвременният Ивайло - свинарят, стигнал до цар на българите. ББ е днешния народен херой български, мъжката гордост на България.

Всичкото това е отблъскващо и скандално. Всичкото това е поредната ченгеджийска гадост в страната на подмолията и франкенщайновите лаборатории за продуциране на лъжеалтернативи. Тая ченгеджийска “утроба” е възможна единствено и само при наличието на подходящия “народен материал”, при наличието на “удобен” суверен. Как изобщо е възможно тоя типаж да печели така масово политическия избор на българите?! Българите масово нямат елементарна политическа и гражданска култура, елементарна политическа и гражданска чувствителност, нямат ценностна ориентация - това е моето обяснение. Те масово смятат, че всички са “маскари”, всички “там са отишли да лапат”, считат политиката за най-добрия бизнес в България. От тези нагласи следва, че те биха припознали като свои избор послания и лица, които не са политически, а народняшко-популистки, да ги нарека - послания срещу крадците, кръвопийците на майка България, мафиотите в парламента и други подобни “анти” реторики. “Атака” е емблемата на тия нагласи. ББ и ГЕРБ също, но там има и друго - един медиен герой, един PR продукт, който всъщност няма читаво съдържание, е издигнат до нещо като месиански образ от българите. Българите са масово наивно-инфантилни в политическото си битие, следователно, защото да провиждаш в едно-единствено лице своя политически представител, да възлагаш на едно-единствено лице отговорността за всичко и при това на лице, което си няма хал-хабер от политика и държавни дела, е приказно-фантазмено отношение към действителността, като на децата отношението. Българите сякаш живеят в приказно устроен свят, в който приказният герой сам преборва злото. ББ има за задача да ги набие (буквално) всичките “там горе”, да “изрине ” всичката тази “измет” - сигурен съм, че бая български люде не на шега с такива точно надежди и задачи го натоварват. ББ е изборът на безпросветността, инфантилизма и простодушието на масата българи.

У мене възниква един сериозен въпрос - щом ББ е на “гребена на вълната” в България, самото това значи, че имаме отчавайщо ниво на елит български или поне на политически такъв - откъде и как да се “рекрутира” качествен елит? Веднага няма да стане. Дано поне с отминаването на времето и годините, това да се случи. Но пък като погледнем назад в модерната българска история, като че ли основният дефицит из българско е липсата на качествен елит и лидерство. Щом 120 и кусур години вече това е перманентен дефицит, няма много сериозни изгледи да настъпи промяна оттук насетне. Сигурното е, че докато не се случи тази промяна, България ще продължи да бъде едно неудачно място за добър живот.

Лицето Пламен Орешарски като манифест.

Орешарски е една емблематична фигура в българския публичен живот, “говореща” ни много и все нелицеприятни неща за него - настоящият финансов министър олицетворява “безгръбначността” в морално-политически план, и въпреки нея или именно заради нея, той се подвизава на висок държавен пост, само защото тази “безгръбначност” е облечена в експертиза. Виждаме как на най-високо правителствено и държавно ниво експертността на личността взема връх над морално-политическата състоятелност на личността.