Feeds:
Публикации
Коментари

Владимир Путин

Доста хора „ръмжат“, включително и аз, срещу слабостта на Запада спрямо Путин. Ех, да бяха избрали американците Джон Маккейн (или Мит Ромни), пък в Европа на власт да бяха Никола Саркози или Уинстън Чърчил, на оня в Кремъл щеше да му се разкаже играта, си казват много хора.

Горкият Невил Чембърлейн колко критики е отнесъл. Министър-председателят на Великобритания в периода 1937-1940 г. е обвиняван, заедно с тогавашния си френски колега Даладие, че са били много меки с Хитлер и са клекнали пред него. След като Хитлер е присъединил Австрия и Судетите към Райха, Чембърлейн и Даладие вместо да му се „озъбят“, сключват с него през 1938 г. Мюнхенското споразумение, с което се легитимира аншлусът на Австрия и предаването на Судетската област от Чехословакия на Райха.

Че няма особено достойнство в действията на Чембърлейн и Даладие, няма. Но каква друга възможност имат Великобритания и Франция в тогавашната обстановка? Надявали са се наивно, че онзи си е задоволил глада за територии и „жизнено пространство“ за Третия Райх, пък ще си седне най-сетне на д-то. Ако вземат да му се „репчат“, ще стане война, а разумните хора винаги гледат да прибягват до война само в краен случай, пък и подопечното ти население да става „пушечно месо“ заради някаква си Австрия и някакви си Судети, особено в режим на демокрация, няма как да бъде оправдано от който и да е управник на която и да е демократична държава. А всъщност оня с мустачките още преди много години (преди 1938 г.) си е бил решил, че светът трябва да падне под кафевия ботуш и че арийската раса ще господарства над този свят. Т.е. нямало е сила, която да спре милитаристичната експанзия на Третия Райх. А наивниците Чембърлейн и Даладие все пак са опитали единственото възможно – да му се отпусне гювеч, да се направят на луди, пък дано се възцари мир. Е, не стана мир, стана война, най-ужасяващата война в човешката история. Но не по вина на Чембърлейн и Даладие. А на Хитлер и Сталин и техните народи.

Сега имаме Обама, Меркел, Оланд и Камерън срещу Путин. Слава Богу, оня в Кремъл няма зад гърба си мощната военна индустрия на Третия Райх, нито е с чак такива болни амбиции като на оня с мустачките. Обаче той и руснаците, също като германците и Хитлер след Първата световна война, се чувстват несправедливо ограбени, несправедливо смачкани и натикани в ъгъла. Ако на Запада трябва да се търси сметка за ужаса, наречен Хитлер, това е заради много дебелашкото, късогледо и глупаво „танцуване на гроба“ на Германия във Версай през 1919 г., макар и Германия да е била отговорна за подпалването на световния конфликт, най-кръвопролитния дотогава. В този смисъл Западът е донякъде отговорен за възшествието на Хитлер, който се явява като „манна небесна“ за унижения и оскърбения германски народ, жадуващ реванш.

Та и с руснаците и Путин нещо подобно става и ставаше след 1991 г., когато рухна Сесесере. Западът беше безапелационен победител в Студената война, събори Сесесере с икономически средства, без открит военен конфликт. Хубаво, но ако бяха по-умни и си бяха учили уроците от историята, нямаше да се опитват да доунижат и размажат остатъците от бившата съветска империя. Тогава можеше и да настъпи „краят на историята“ по Фукуяма. Но пусто, пак ненаучени исторически уроци ще ни изядат главата. Руснаците гледат на Путин като на „манна небесна“ след безвремието на Елцин, Путин, в чието лице виждат тоя, който ще им възвърне самочувствието и славата на имперска сила.

И в този момент лидери на Запада, слава Богу, са Обама и Меркел, а не Маккейн или Ромни. Във военен конфликт, надявам се искрено, те няма да влязат с Путин, каквито и волности да си позволява в Южна и Източна Украйна, ако иска и в Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия. Русия, за разлика от Третия Райх, е една умираща страна – демографски се топи като ланшния сняг, икономически е доста немощна. Разбира се, руснаците за величието на страната си са готови на всичко, включително да мрат като мухи, което винаги е било проблем за противниците им. Но все пак Западът има изключително силни икономически лостове за въздействие, стига да не е „парицата царица“, както всъщност се оказва, че е.

Искам да кажа в края на краищата, че когато опре до война, особено при технологичното развитие през второто десетилетие на XXI век, трябва да не мислим в категориите на „достойнството“ и „мъжеството“. Нали, оня най-безцеремонно и безочливо анексира Крим и Източна Украйна, ние, мъжете, нямаме друга опция, освен да хващаме пушките и да му въздадем заслуженото. Работата е там, че войната вече не е това, което беше и отделният войник (мъж), ако ще и въоръжен с най-модерната пушка, е едно тотално нищо(жество). Заради технологията. С развитието на технологията, при два относително развити технологически противника, дори и с технологическо предимство на единия, победител всъщност няма как да има. Войната вече не е поле на мерене на мъжеството и силата на мъжките индивиди. Затова и никой не трябва да си помисля за воденето на война, защото в съвременната война не може да има победители, нито да се въздава „справедливост“ чрез модерните оръжия. Модерните оръжия само и единствено могат да сеят смърт за всички и не могат да задоволят иначе примитивни човешки страсти за възмездие, демонстриране на по-голяма сила от противника и пр. Все пак, технологическото развитие има и добра страна – да въздържа от военни действия, защото настоящата военна технология има силите и възможностите изобщо да екстерминира човечеството. Лошото е, че не може да сме сигурни, че за Путин и подобните му тези аргументи са валидни. Те биха унищожили човечеството, включително и себе си, само и само за да унищожат Запада. Да пази Господ.

По повод бялата радост навън и масовото „скърцане със зъби“ срещу снега и студа, следва да се каже, че това недоволство е рязане на клона, на който всички сме седнали. Цивилизацията ни дава възможност да си създаваме откъснато от природата и битието житие, едно изкуствено житие, което кара масово хората да забравят и изобщо да не си дават сметка, на какво всъщност се крепи съществуването им, включително и изкуствено удобният им живот, наречен цивилизация. А има и друг съществен момент – където по света има много студ и сняг, с може би едно изключение, хората са изградили най-напредничавите цивилизации. Абсолютно съм убеден, че това обстоятелство не е случайно.

Да мечтаеш за вечно лято е да мечтаеш да живееш в Африка. Място, в което, извън малкото места, където е нахлула Западната цивилизация, се живее изключително зле. Казват даже, че Господ мрази Африка. Сигурен съм, че урбанизираните наши съграждани ще мечтаят за копторните си панелки след не повече от месец живот в автентична Африка. Където в сухите месеци от годината и хора, и животни много трудно успяват да утолят жаждата си и добре, че е нахлулата малко от малко цивилизация, за да не мрат хората и от това (в Сомалия, Етиопия и др. все още и от жажда се мре).

Да, оказва се, че студът и снегът са условие за възможност на (добрия) живота. И перспективата зимата да става все по-“бутикова“ е изключително плашеща. Така че да „риташ“ срещу снега, зимата и студа е все едно да желаеш тежък живот за децата и внуците си, както и за самия себе си.

От друга страна, процесът по цивилизоването на света седи в основата на „бъгналия“ се климат. В последните няколко десетилетия най-цивилизованите страни започнаха да се грижат за околната среда, но тези усилия са капка в морето, след като в същото време огромни страни като Китай, Индия и Бразилия се развиват по модела на Запада отпреди стотина години – димящи индустриални комини, смог в големите градове, поголовна сеч и пр. цивилизационни „екстри“. В Пекин даже им прожектират на тамошните филмчета с небеса, слънце и пр. природни „дадености“, защото не могат да им се любуват от смога. Ужас! Нищо дадено няма, а унищожиш ли околната си среда, унищожаваш възможността си изобщо да живееш, камо ли добре.

Цивилизоването на света доведе и до това, хората да си лягат все по-късно, т.е. да са все по откъснати от „кокошките и петлите“, иначе казано, откъснати от битието. Неслучайно кокошките си лягат рано и неслучайно петлите кукуригат бодро в 5 сутринта. Просто нощта е да се спи. Сигурен съм, че почти никой от вас си няма на представа, колко бодър и готов за „подвизи“ (учене, работоспособност) е човек в 5:30 сутринта, след като си е легнал в 22 часа. Няма как да спиш сладко, след като навън е ден, а лятото се съмва към 5 и нещо сутринта. А недоспиването съсипва хората – включително и сексуалното им желание. Това е една от причините Западът, въпреки че е материално задоволен и може да си го позволи повече откогато и да било, да ражда все по-малко деца – прекалената цивилизованост и откъснатост от битието.

Мечтателите за вечно лято все едно мечтаят вечно да е ден, или вечно да има прилив, или вечно да правят секс. Хора, които си нямат хал хабер от живота и си нямат никаква представа какво точно искат. Ако беше вечно ден, вечно имаше прилив и вечно правехме секс, ние нямаше да можем да живеем повече от няколко седмици, може би някой и друг месец най-много. Или най-малкото ще загубим желание за каквото и да било в този живот, ще сме похабени парцали, нямащи да имат мощ да направят две крачки. Нощта, отливът, сексуалното пасуване, зимата и пр. са условията, на фона на които денят, приливът, сексуалното желание, лятото и пр. придобиват смисъл, придобиват „вътък“.

Ще кажете, бръщолевя очевидности. Очевидности са, но колко от вас си дават сметка за очевидностите и живеят според тях?

Бедността… Бедността е риза от огън, казват. И са напълно прави – емпирията сочи, че бедността оскотява и принизява повечето бедни хора. Сиромах човек – жив дявол, мъдро е забелязал народът. Тежко му и горко на бедния мъж – ще намери любима жена през девет планини в десета. И хич не е сигурно, че и там ще намери… И на бедната жена не й е никак леко – особено ако Господ не я е дарил с „харчещи се“ физически прелести, ще си седи сама като куче, може и цял живот… И това съвсем не е най-голямата беда на бедността. Бедността убива деца. И техните родители убива. Да, бедността и тъгата вървят ръка за ръка, направо бедността и трагедията…

Понеже бедността ми е „гостенка“ от известно време насам, да допълня няколко щриха към бедността, до които достигнах от собствен жив опит. Дали заради (себе)“отскок“ и (себе)съхранение, дали заради самата реалност, но стигнах до извода, че бедността не е само трагедия, тъга, оскотяване и „о-дявол-яване“ човеку. Бедността е и безкрайно мъдра учителка на живота. Бедността може да има и позитивни краски и то възможно най-позитивните. Бедността може да бъде душеспасителка. Да знаеш и две (освен двеста) е абсолютно необходимо за живота. Необходимо, за да разбираш живота и като следствие да си смирен пред живота. И за да „пипаш с перце“ живата социална реалност, в която трагедията, причинена от бедността, дебне зад всеки ъгъл. Бедността е и учителка и спасителка, защото е изпитание, почти живот на ръба, учещи те да живееш с малко, а понякога и с нищо, но въпреки това да оставаш в битието и да не прекрачваш в небитието. Да, бедността може да е и жизнеутвърждаваща… А и живеенето в оскъдица възпитава в добродетели като въздържанието, не-консумеризма и не-лакомията, както и помага да не затлъстяваш в пряк и преносен смисъл. Сиромашията е благодат и в друг смисъл. Сиромахът (и само той) може да разбере от колко материални неща няма никаква нужда, нещо като Диоген от Синопа, който като се разхождал по пазара бил удивен колко излишни нему неща има на този свят.

Очаквам горното да предизвика у разни либертарианци и дясноориентирани досада и презрение. Ще си кажат: „бачкай, бе, и ще имаш какво да ядеш, както и покрив, под който да спиш“ или „да си учил релевантна на пазарните нужди специалност“. Същите, както и други, ще си кажат „трогателно сиромахомилство“. Трети направо ще плювнат и ще отминат. Знам, сит на гладния не вярва, казват също. Докато нещо в живота на сития не се обърка. Тогава няма къде да ходи, не просто вярва, ами направо проглежда. Проглежда за истината, че обществото има предостатъчно ресурси, за да няма хора, ровещи в кофите и спящи в подлезите. Просто трябва да им се подаде ръка. За да е животът на човеците по-сносен. На всички човеци, без изключение.

С години се изживявах като „вълк единак“, даже с точно този псевдоним съм писал във форумите под статиите на Dnevnik.bg, а и точно така си бях кръстил блога. Е, през последните няколко месеца животът ме шамароса, както само той може да шамаросва, и самомнението ми за някакво мое единачество и самодостатъчност, за дебелия врат на вълка, защото сам си вършел работата и пр. смехории, бяха направени от мъдрия живот за посмешище.

Защото ако ги нямаше другите и тяхната подкрепа към мене, сега щях да спя под някой мост или в най-добрия случай в землянка в Южния парк или на Витоша… 100 живота няма да ми стигнат, за да се отблагодаря подобаващо на майка ми, която и да няма два по един, ще намери начин да ме подкрепи. Така е било винаги, така беше и в последно време. Ако не беше моята приятелка Milena Dimitrova, още през март-април тази година щях да ровя по кофите в търсене на храна за оцеляване. И Милена не за първи път ми помага, за да оцелея. Ако не беше моят приятел Stanislav Vachkov, към юли тази година щях да спя под открито небе. Ако не беше моят приятел Ilian Iliev, нямаше да мога да стъпя на краката си. И забележете, Илиян избра да ме подкрепи, въпреки че неговото положение също не е за завиждане и буквално взе от залъка си, за да ми помогне. Подкрепи ме и друг приятел - Nikolay Orlinov.

Искам да кажа, уважаеми, че без другите сме за никъде. С други думи, без семейство, приятели, познати, общности и общество (държава) отделният индивид е загубен и то тотално – просто индивидът не е възможен без подкрепата на другите. Какво е индивидът, ако няма семейство или други хора, които да го отгледат? Какво е индивидът, ако другите не го признават? Признанието на другите прави от „голите“ индивиди пълноценни личности. (Мислете за любовта, която е най-дълбокото признание за ценността на един индивид, а любовта е общност, общностно отношение, макар и само между двама.) Сладките приказки, още (откъснати от живота) идеологеми и теоретизми, генерирани от либертарианците и крайните либерали, за гордите самостойни индивиди, които били „стълбовете“ на земята, планетата, битието, живота, цивилизацията и всичко останало, най-много да вършат работа по повишаването на родовото (видовото) ни самочувствие. Само инфантили, дето не са шамаросвани от живота, могат да издигнат „голите“ индивиди в такъв ранг. Или пък отделни успешници в живота. Ала няколко успешници в живота не могат да бъдат пример и здрава „подложка“ за всички човеци и тяхното добруване, не могат да бъдат фундамент за цял един светоглед, за цяла една идеология, които се борят да се живее според техните принципи. Принципи, чието единствено предназначение е живият живот да си прави „гаргара“ с тях.

Благовест Асенов, един от лидерите на новите претенденти за „автентични“ националисти от Националистическа партия на България

Много важни неща научих в последно време от люде, етикетирани като „леви“ или „левичари“. И тези хора не са „комунисти“ в смисъла на БКП функционери в отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК и Политбюро на Партията. Това са „леви“ хора от западен тип. А и конкретните хора, за които говоря, са много умни и интелигентни, това не са „чугунени“ и „бетонни“ глави, останали във времената на Априлския пленум и Априлската линия на БКП от 1956-та.

А „десните“ у нас продължават да воюват тъкмо с „чугуните“ и „комунистите“ от 1956-та, което е доста тъпа война. И никак не е интересна. Просто защото Костадин Чакъров (известен фен на Тошо и комунизма) е на пределна възраст, а такива като него почти не останаха живи. Пък и те са „лесни“ за „оборване“. Интересното и не-отживялото е дебатът с умните „леви“.

Комунистите събличат (или започват да събличат) отеснелите им идеологически дрешки още някъде след вътрешната саморазправа с такива мастити (и по-скоро идеалистични) комунисти като Трайчо Костов (през 1949 г.) Оттам нататък имаме ужасяващ цинизъм, въпиюща алчност и разпасаност тип „сега ни е паднало да се наживеем“. Това е останало след събличането на идеологическите дрешки от номенклатурата и копоите й (ДС).

Проблемът на днешния и утрешния ден е, че „изсушаващият“ цинизъм, консумеристкият „разгул“ и нравствената „разпищоленост“ са повсеместни характеристики на хората, те не са „патент“ просто на „комунистите“. Иначе казано, „комунизмът“ и „комунистите“ са призраци и войната с тях тук и сега отмества вниманието от борбата с наличното и реалното зло. Не ме разбирайте погрешно, тоталитарният съветски комунизъм е изключително зло, нищо по-малко от престъпление срещу човечеството, но днес той е наличен в КНДР, Куба, Венецуела, Китай (в някакъв смисъл), но не и в България.

Та думата ми е за едно налично зло. И за едно от нещата, които „левите“ ми помогнаха да науча. Нацистите, расистите, фашистите, ксенофобите, екстремистките националисти и всякакви подобни примати са много по-опасни за добруването на обществата от комунистите. (Не комунисти от сталинистко-ленински-димитровски тип, а (нео)марксисти и пр. утописти и мечтатели.) Защото (нео)нацистите и расистите в прав текст проповядват и (по възможност) практикуват разбирането, че дадени раси, етноси и нации са „непълноценни“ и подлежат на изтребване (като минимум прогонване) от териториите, в които те биха се докопали до властта. По никакъв начин не съм, нито съм фен на (нео)комунистите, но те не проповядват, че някакви групи от човеци трябва да бъдат заличени от житието и битието, или че определени хора са „тор“ човешка.

Затова и в цивилизованите страни политическите организации на нацистите, расистите, ксенофобите и т.н. биват забранявани (или преследвани) от закона, докато комунистическите организации си имат някакво парламентарно представителство в зависимост от общественото си влияние. И така и трябва да бъде.

В борбата с нацистките и расистките примати модерните „леви“ са авангард и пример за следване. Защото „левите“ хора мъдро ни учат, че всички хора са човеци, равни с всички останали човеци по човешкост. (Нарочно така тавтологично го формулирам.) И те са многократно по-чувствителни по въпросите на нацизма и расизма от „десните“. И затова демокрацията като политически режим е „лява“ по произход – всички са достойни и практически притежават право на глас по проблемите на политическото. „Десните“ (особено консерваторите) винаги са „скърцали със зъби“ срещу демокрацията, в смисъл, как е възможно аз (умният, богатият и дал толкова много на обществото), да имам равен глас с „беззъбия и впиянчен“ циганин от пробитото гето. Обаче крачката от това до проповядването на фашизъм, нацизъм и расизъм е съвсем малка…

Затова призовавам всички умерени „десни“ да се учат от „левите“ на демокрация и равенството между човеците, което я предполага (демокрацията). Умерените „десни“ под лидерството на „левите“ в единен фронт срещу нацистката и расистката заплаха, надвиснала над България.

Дълги години бях абсолютно сигурен, просто това беше безвъпросна истина за мене, че моите „големи нужди“, облекчавани в тоалетната, са много по-малко миризливи от „големите нужди“ на другите. Правя, каквото правя в тоалетната, и не ми мирише почти никак. Като вляза в тоалетната веднага след някого другиго, тъкмо облекчил голямата си нужда, или пък съм заедно с някого в обществен нужник, да кажем, вони, батко, не се трае. Даже дълги години съм си казвал нещо от сорта: абе, аз как мога да не „омирисвам орталъка“, а другите толкоз гадно да вмирисват пейзажа, гадините.

Е, оказа се, че просто дълги години съм живял в една обикновена самозаблуда. Болезнената действителност е, че и моето „ако“ миришело точно толкова (или приблизително толкова, ако не и повече), само дето не съм бил способен да усещам и оценявам правдиво собствените си „творения“. И общо взето всеки човек е бил или е в същата невъзможност да усеща и оценява собствените си „произведения“.

Простете за „миризливото“ встъпление. Думата ми всъщност е за ксенофобите, фашизоидите, неонацистите и всякакви подобни примати. Всичките тези са като моя милост в нужника – нашето „ако“ (почти) не мирише, само защото е наше, на чуждите (другите) – едвам го изтрайваме, само защото са чужди. Очевидно е, на чужд гръб и 100 тояги са малко. В Хасково някакъв урод, чист българин, заклал най-хладнокръвно момиче онзи ден. (Царство й небесно.) Ксенофобите, неонацистите, фашизоидите и националистите не обелиха дума. Няма и ден след това някакъв друг урод, който бил от Алжир, почти успя да заколи друго момиче. (Слава Богу, размина се невъзвратимото.) И нашенските фашаги се разкряскаха бясно „Вънка имигрантите и бежанците“, „Смърт за бежанците“ (пореден позор за привържениците на ПФК Левски АД), „Ще се бием за нашата земя“ и прочее тъпанарщини. Вместо енергията им да се насочи срещу правителството и вътрешното министерство, от които зависи да бъдат ограничени случаите, в които някой коли или убива друг.

А цялата работа е, че никой не им ще ни свещената земя, нито пък е тръгнал на „джихад“ срещу свещената им кръв. Цялата работа е, че на другите лайната са ужасно миризливи, докато нашите ухаят на цветя и рози. Да, ама не.

(Оказа се, че на снимката, на която е фотографиран Иво Карамански заедно с други мутри, по погрешка съм разпознал Бойко Борисов (мутрата най-вдясно). Извинявам се за грешката, но фактът, че лицето Б.Б. е мутра и престъпник, съвсем не се променя. Защото доказателствата за това са множество. И това в този блог е твърдяно и оценявано от мене още преди Мутрата да стане министър-председател. И когато шаврантията Н. Бареков му лъскваше катадневно имиджа и някои иначе срамни телесни части. Казвам го, тъй като, доколкото разбирам, Бюрека е видял публикуваната тук снимка и я е развявал публично, като се е представял като разобличител на Мутрата. Съвършено нормално за шаврантия и помияр като него.)

Човек, заемал над 3 години и половина най-върховния държавнически пост в Република България (министър-председателския), се е изявявал като част от престъпната групировка СИК.

По-скандално и смразяващо кръвта изречение, описващо моралния ни фалит и скотското ни българско съществувание може ли да има?!

Със сигурност СИК са набедени за тато ди тути капи на българската мафия от митологизиралите и героизиралите българските мутри продажни журналисти и публични известници. СИК са от групировките и хората, които комунистическата номенклатура и ДС апаратчиците и милиционерите създадоха и подкрепяха, за да смажат инициативите на честните българи да си изкарват по законов начин прехраната.

Още по-сигурно е, че в лицето на Боко Мутрата имаме в концентриран вид пределна очевидност за погрома и гаврата, извършени над политическото у нас. Същите гореспоменати реални властодържатели изтикаха до най-висок държавнически пост прислугата и обслужващия персонал на Маджо, Маргина, Пашата и пр. изявени престъпници. Гаврата се състои в това, че българската политическа общност е била оглавявана няколко години от прислугата на мутрите и мафията. Е, може ли да сме такива смешници и несретници?!

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.