Тежка несъобразителност

Знае се и трябва да се знае, масмедиите в България не са автентична „четвърта власт“, не са действителен коректив на властта, напротив – те са в един отбор с властта, което е може би най-тежкият проблем на вече 20-годишните опити на българите да съграждаме демократичен строй. Да, обаче иначе свестни и читави люде, активно граждански и политически ангажирани, сякаш не си дават сметка за медийната ситуация в България. Тези ангажирани граждани, забелязвам, нямат изградена „имунна система“ спрямо вредните за съществуването на демокрацията медии, тъй като ги ползват за информиране без никакви задръжки и без никаква осъзнатост какво всъщност вършат. А вършеното от тях е легитимация на тия медии, „бетонирането“ им в българската публичност, не на последно място, обогатяват техните собственици, защото обемът на рекламите в дадена медия зависи от нейната популярност. Всеки трябва да е наясно, че всеки купен брой на в. „Труд“ е „пирон в ковчега“ на демокрацията в България; всяко посещение в сайта на „Фокус“ е паричка в джоба на агент Завадски, а и легитимация на долната практика разни министерства и държавни ведомства да плащат на Завадски за разни услуги, т.е. Завадски да „захлебва“ за сметка на българските данъкоплатци; всяко гледане на БНТ, БТВ, Нова ТВ и пр. е съгласяване с манипулаторската роля и функция на българските телевизии, която манипулация е в полза на властовите инстанции и във вреда на гражданското общество; всяко слушане на БНР, „Дарик“, „Фокус“ и пр. е легитимиране на подмяната, наречена „преход към демокрация“, защото собствениците им, кадри на ДС, тръгнаха да градят демокрацията в България, което няма как да е автентична процедура.

Сигурно някои граждани си казват, че няма голямо значение едно кликване в сайт, един купен брой на вестник или гледането на новините на БТВ, защото така или иначе тези медии са масовите български медии, т.е. народонаселението масово ги потребява и това дали аз ще ги потребявам или няма да ги потребявам няма абсолютно никакво практическо значение. Е, има значение и то голямо, особено когато си активен и ангажиран гражданин, защото като такъв, малко или много, си пример с действията си за твоите познати и приятели, които не са толкова активни и ангажирани и които преценяват кое е добро гражданско действие по критериите, по които ти се водиш.

Демокрацията не е даденост. Демокрацията е въпрос на ежедневни усилия и борба. Демокрация има там, където има ангажирано и активно гражданство, гражданство, надарено с ум и морал. Надареният с ум и морал гражданин има дълг към себе си, другите граждани и изобщо към демокрацията да се съобразява и с това какви медии ползва за своето информиране. Защото ползването на „Фокус“, „Труд“, БТВ, „Дарик“ и пр. „взривява“ всякакъв граждански напън и патос, „взривява“ опитите за формирането на демократичен режим в България. Да, едно не кой знае колко съществено на пръв поглед съобразяване, но отличителна черта на всеки автентичен граждански напън и патос. Нека се съобразяваме.

Когато експертността снеме морала

Доказано е, че един човек може да бъде блястящ ум, много кадърен, супер експерт и професионалист и същевременно да е морално „опериран“, „кастриран“, да е дори морален изрод. Примери бол. Ето, днес за еврокомисар от България беше избрана Кристалина Георгиева, която всички я определят като супер експерт и професионалист, изобщо кадърна жена. И щом е така, казват ни всички важни играчи в България, макар и не в прав текст, кого го е грижа за моралните качества на госпожата, кого го е грижа за миналото на другарката, пардон, госпожата. И ги замитат под килима. Под килима в биографията на Кристалина Георгиева се замита работата й на Запад по времето на комунизма, без да е била политически емигрант, замита се родството по съпружеска линия с комунистическия генерал Кинов, омаловажава се кооперацията й в ранните години на прехода с мафиоти като Емил Кюлев и други известни мъртъвци, удобно се забравя, че е от кадрите на Луканов, никой не обръща внимание на факта, че като представител на Световната банка в Москва била живяла в жилището, в което навремето бил живял Георги Димитров, вожда и учителя на българския народ. За мене това са достатъчно обстоятелства от биографията на еврокомисарката, за да си направя заключението, че е от т.нар. „наши хора“, както се наричат помежду си комунистите, и е експлицитна кариеристка. Като имам предвид и обстоятелството, че другарката, пардон, госпожата днес играе в един отбор с Б.Б., който се заявява като дясната алтернатива на България, от една страна, а, от друга страна, всяка игра в един отбор с Б.Б. означава неговата легитимация като нормално явление на политическия български небосклон, за мене е очебийно, че Кристалина Георгиева е „морален кастрат“. Ще кажете: и какво от това?

Опасна процедура е експертните качества на някого да служат за оправдание на липсата на морални качества у него, така да се каже, неговата експертиза да легитимира неговата морална недостатъчност. Понеже е голям спец във финансите, можем да му простим „помиярлъка“ на политическата сцена. Понеже е голям хирург, можем да не обръщаме внимание, че се отнася с пациентите си като с животни. Защо това е опасно? Всяка сфера на човешкото битие, без наличието на морала като неин коректив, тендира към изродяване и опошляване, тендира към превръщането на човешкото в „джунгла“. А какво по-опасно от това? Безморалният експерт, именно защото е експерт, т.е. е много навътре в дадена материя, и именно защото е безморален, т.е. не зачита моралните правила на общността, е идеалният злоупотребяващ в сферата си на дейност, а също така е идеалният инструмент в нечия схема за злоупотреба, защото хем разбира за какво става дума, хем няма морални скрупули да го стори. Когато е в политиката, безморалният експерт няма принципи, които да го водят в дейността му, няма принципи, според които да му се търси отговорност. Безморалният експерт в политиката пледира, че той като експерт си знае работата и не може сульо и пульо да му държат сметка, просто защото не разбират. Малка е крачката оттук до някаква разновидност на диктаторски режим. Какво да се прави? Моралът е и трябва да бъде конститутивен елемент на всяка човешка дейност. Моралът не трябва да бъде подменян с експертиза в никакъв случай, за каквото и да става дума. Без морал човешкото загнива.

Дефицит на смиреност

Липсва ми смиреността в България и многолика е нейната липса. Изключително е дразнещо някой да не си дава сметка колко малко знае, да не си дава сметка за необятността на световното знание. Да не говорим, че теологията ни разкрива и един необятен трансцендентен свят. Съвсем очевидно е, че сам човек притежава някакви частици знание от цялото, дори и най-знаещите в света човеци, а какво остава за всички останали. Е, пълно е с такива всезнайковци в България. Отворете кой да е форум в Интернет и ще ви заболи главата от надувковци, ще ви облъхне транспарантността на всезнайковщината. И е така, защото я няма „спирачката“ на смиреността.

Смиреността е императив за човешките същества като такива. Ние, човеците, сме толкова крехки сами по себе си, толкова слаби физически, толкова податливи на всякакви болести, толкова малки прашинки във Вселената. Дори най-големите интелекти сред човеците постигат своите големи и важни открития или създават своите велики творби не от нищото, а стъпили на раменете на предшестващи ги гиганти, които на свои ред са това, което са, благодарение пак на някакви предшественици. Ако не беше създаденият от нашите предшественици социум, подходящата среда за човешки живот, създадена от тях, ние щяхме да тръгваме от нищото и щяхме цял живот да си останем в нищото. Това е една благодарна смиреност пред историята на човечеството и неговите постижения, която всеки ориентиран в живота индивид би следвало да преживява.

Нахалството е противоположното на смиреността. До гуша ми е дошло от нахалници в България. Много са. Нахалници на пътя, нахалници в магазина, нахални продавачи/ки, нахални чиновници, нахални служители, нахални политици, нахални телевизионни водещи, нахални бизнесмени, нахални светски лъвове и лъвици, нахални, дори, свещеници и преподаватели. Тази масовост на нахалството в България несъмнено идва от комунизма, когато се осъществи едно грандиозно преобръщане на обществото, в което несретниците, духовно и интелектуално ограничените, необразованите, селяндурите, заеха върховете на обществената пирамида, а елитът беше безмилостно унищожен. Защото нахалството е характерна черта именно на селяндурите, духовните и интелектуалните несретници, на парвенютата. Комунизмът беше и режим на войнстващия атеизъм, режим, в който религията и религиоэната поза бяха осмивани и подигравани, при това по най-долен и грозен начин. Атеизмът, още повече войнстващият, е едно съвършено нахалство, един христоматиен пример за липса на смиреност, смиреност пред битието и неговите тайни и загадки.

(Тук трябва да кажа, че религиозността предполага по необходимост смиреността, но смиреността не е и не трябва да е ценност само от спектъра на религиозното. Има и трябва да има смиреност и отвъд религиозното, в свят без трансцендентност. От такава перспектива смиреността действително няма твърди фундаменти, смиреността става въпрос на възпитание, на различни „шамари“ от страна на живота върху човеците, на воля. А това означава важна роля на родителите при възпитанието на децата да ги учат и на смиреност.)

Най-известният нахалник в България днес е Бойко Борисов. Никаква смиреност няма у първия в държавата. Нито в реториката му, нито в действията му. Ето, днес се изцепил, че бил платил борчовете на Станишев. Човек ще каже, че бащицата вади от собствения си джоб да покрива бюджетните дефицити на държавата. Нахалство е да рекетираш, че ако не стане на твоята, ще предизвикаш предсрочни парламентарни избори. Нахалство е да се оправдаваш вечно с някой друг – дали като главен секретар на МВР, дали като кмет на София, дали като министър-председател. Нахалство е да назначаваш министър с мотива, че ти е приятел. Нахалство е да говориш срещу комунистическия режим и ДС, а в същото време да си назначаваш приятелите от ДС в правителството. Нахалство е изобщо да ставаш министър-председател, когато си бил мутра в мътните години на прехода. Огромно нахалство е да плюеш, когато си в опозиция, политическия си противник, че искал тотално да следи мобилните и интернет комуникациите, а като дойдеш самият ти на власт, да прокарваш същото следене и милиционерски произвол. Е, щом на най-високо в България цари такова нахалство, на по низовите позиции разбира се, че е някаква страхотия.

Вятърът нашепва магически

Цинизмът – властелинът на българските души

Разпознавам цинизма като един от върховните причинители, ако не и най-върховния, на лошия живот в България. В България се живее зле, защото почти всички български човеци са циници. Мало и голямо, старо и младо, мъжко и женско, елитарно и низово, високобразовано и нискообразовано, богато и бедно, градско и селско, столично и провинциално, изобщо всички категории човеци в българското общество живеят (и се отнасят към живота) по каноните на цинизма.

Що е то цинизъм? Най-общо казано, цинизмът е безчувственото отношение към живота и всичко в него. Където има чувства, там липсва цинизъм. Циникът е ампутиран от чувства. Циникът е груб и оскотял. Друга отличителна особеност на цинизма е снемането и девалвирането на всякакви претенции за идеализъм, ценности, чистота, принципност, вяра, т.е. цинизмът „омаскарява“ и „опошлява“ живота, тендира към „овъргалване“ на всичко и всички в низостта. Така да се каже, цинизмът мисли и чувства света през „долницата“ на човека, свежда човека до неговите гениталии и анално отверстие. В този смисъл цинизмът е редукционистки жест, редукционистки светоглед, защото опростява и свежда човешкото до само едно негово проявление.

„Девизът“ на цинизма е „Целта оправдава средствата“. Този „девиз“ е причинил много злини в историята на човечеството, бих казал, той лежи в основата на почти всички злини в историята на човечеството. Стратегията „Целта оправдава средствата“ е опасна и човеконенавистна, защото е маркер за инструментализацията на човека и човеците, инструментализация на едни човеци от други човеци, на човек от човека. А инструментализацията на човеците означава третиране на човеците като средства за някакви цели. Комунистическият режим в България (и не само) беше основан именно на тази цинична „идеология“ – милиони хора бяха впрегнати и употребени в името на целта комунистическата върхушка да си живурка и паразитира на гърба на българите.

И до ден-днешен България е страна, в която цинизмът е масовата „идеология“ на човеците в нея. Цинизмът управлява тази страна. Вижте Гоце, вижте бат’ Бойко, вижте Станишев, вижте Сакскобургготски, вижте Костов – това е цинизмът на власт, по един или по друг начин, с едно или друго лице. Вижте върховете на магистратурата, вижте върховете на милицията, вижте върховете на бизнеса, вижте върховете на църквата, вижте върховете на академичната общност, накъдето и да погледнете, по върховете ще видите циници на власт. Ако смятате, че не публичните фигури по върховете властуват реално, се сетете за мутрите, за лица като Любен Гоцев и Виктор Вълков, за върховете на БКП и ДС и т.н. Същото е и на по-долните етажи на българското общество. Вземете лекарското съсловие. Един от върховните цинизми, на който съм бил свидетел, е бил животинското отношение на едни лекари и едни медицински сестри към една жена, макар и пияна, макар и също цинична. Какво да кажем за цинизма на едри и дребни мутри, на едри и дребни престъпници, с които България е препълнена. А за цинизма на милиционерите могат да се изпишат хиляди страници. А одиозната българска администрация, всъщност бюрокрация, която е прахосала милиони часове и милиарди левове на българските граждани в какви ли не безсмислености.

Специално внимание ми се ще да обърна на цинизма в отношенията между мъжете и жените български – любовни и интимни. Масова практика е българските мъже да кръшкат на жените си, дори обществената среда толерира, предразполага и притиска (!) мъжете да си имат по една или няколко любовници извън официалното семейство. Струва ми се, че в последно време се засилва практиката и жените също да живеят по модела на мъжете – с официален съпруг и неофициален любовник, макар че патриархалната българска среда не го толерира. Несъмнено за такъв начин на живот е необходимо да си изключителен циник. Цинизмът в мъжко-женските отношения се проявава и в по-перфидни форми като: „жена-утроба“, „мъж-осеменител“, „богат, но емоционално нищожество“, „тъпа, но красива“, „самец“, „самка“ и прочее. В България е изключителна рядкост в някое семейство да има истинска любов и духовна свързаност, изключително малко са примерите на български семейства, които да въодушевяват със своите любовни отношения. (Може и да греша, но така ги усещам нещата.) Казвам го, защото само истинските любовни отношения в едно семейство изключват цинизма в отношенията и инструментализирането на човеците в тези отношения.

Изключително долният лик на цинизма у българите се манифестира в отношението към физически недъгавите човеци, към психически разстроените, към сираците, към слабите и недъгавите изобщо. В България постоянно тече един тих „Холокост“ към слабите и недъгавите човеци. Спомнете си за лицето Емилия Масларова и нейната инициатива за пренатална диагностика на бременните жени и техните плодове. Ако ли някой плод се окажеше с някакви недъзи и жената откажеше да го абортира, държавата нямаше да изплаща майчински! Уникално!

Обожавам наивитета на американците! Той е показател за масова човешка чистота. Българите много се присмиват на тези американски наивници. Това е една много жалка история.

България като цяло е една клоака и цинизмът у българите е продуцентът на тази клоака.

Едно пиано за любовта, смелостта и вдъхновението

Моята представа за Свободата

Свободата ми е всичко! Най-ценното ми! Аз съм Свобода! И без Свободата просто липсват „съм” и „аз”, т.е. аз без Свободата не бих имал нито идентитет, нито собствено човешко съществувание. Отнасям се към Свободата с любов, тя е голямата ми любов! Свободата е любовта, която дава възможност за съществуванието на другите мои любови. Нещо повече, условието изобщо за възможност на моето битие и житие е именно Свободата. Какво имам предвид? Човешко битие и житие без Свобода е дефиницията на роба. Човек без свобода няма, има роб. Следователно в самата конституция на човека като човек лежи Свободата. Тоест свободният човек е истинският човек. И истинският човек е свободен. И все пак – какво е Свободата?

Свободата е преди всичко ценност – върховната ценност, защото без нейното наличие няма собствено човек. Но тя е върховната ценност и защото без нейното наличие другите ценности са невъзможни за постигане от човеците. Не можеш да търсиш и постигаш истината, да живееш в истината, ако не си свободен – най-вече вътрешно, но и външно. Справедливостта, поне човешката, не може да съществува без свободата, защото системата на човешкото право е валидна и относима само към свободните човеци. Само свободните човеци могат да се борят за справедливост, както и да въздават справедливост. Истинската любов е възможна само между две свободни личности. Творецът и неговото творчество без свобода са невъзможни. Изобщо всичко ценно в този живот е невъзможно без наличието на свобода. Следователно и в света на ценностите свободата е условието изобщо за възможност на битието на ценностите.

Свободата като свободна воля е съществен лик на Свободата, важно нейно битийстване. Свободната човешка воля е дар за човеците, с помощта на който се оличностяваме, създаваме сами себе си. Всъщност свободната воля лежи в самата конституция на човека като човек. Признаем ли, че човек има свободна воля, ние го признаваме собствено като човек. И свободната воля в епохата на Модерността вече не изисква изрично признаване. Свободната воля в епохата на Модерността е родилен белег, всеки човек има свободна воля по рождение. Надарен със свободна воля, човек има право на всичко, стига да не нарушава същото право на другите човеци. Човек е радикално свободен, но заедно с това и радикално отговорен. Отговорен да пази свободата на останалите. Както и те – неговата. С това твърдя, че свободата на волята на всеки човек трябва да е съвместима със свободата на волята на всеки друг човек. И Свободата и отговорността вървят ръка за ръка, защото Свобода без отговорност е опасна комбинация, комбинация, водеща неизбежно до „покушение” срещу самата Свобода.

Свободата се явява и като независимост и автономност, по-общо, като „свобода от…”. Свободният човек е независим и автономен човек, независим и автономен най-вече от другите човеци. Разбира се, тази независимост и тази автономност са относителни дотолкова, доколкото са ограничени от природни, обществени, общностни, семейни и прочее условия. И ако в досегашните ми разсъждения и чувства Свободата беше условие, предзададеност, наличност, то Свободата във вид на независимост и автономност е цел и хоризонт за следване, т.е. независимостта и автономията следва да бъдат постигани в течение на човешкия живот и всяко тяхно постигане е относително такова, защото тяхното постигане в абсолют е всъщност непостижимо, също както и хоризонтът е винаги недостижим. Но и макар относителни, за тях трябва да се полагат усилия, да се води борба. Много е важно да се пребориш да си независим от родителите си, да си независим материално от други човеци, да си независим духовно от други човеци. Важно е за личностното и житийното конституиране, важно е за добрия живот. Много е важно да си автономен индивид, което значи да си самостоен законодател на своята воля, което значи да си пълнолетен в Кантов смисъл, което значи, най-сетне, да си пълноценен гражданин на своето общество. И каква сладост е човек да е свободен от зависимости! Един човешки живот, изживян в борба и усилия за Свобода от разни зависимости, е изключително смислено изживян живот, изключително ценен живот, живот за пример.

Важен аспект на Свободата е и икономическата Свобода на индивидите. Икономическата свобода е Свободата да предприемаш и просперираш, Свободата твоите идеи да могат да бъдат реализирани в обществото, в което живееш. Икономическата свобода е условието, без което проспериращи общества са невъзможни. Икономическата Свобода е „двигателят” и „горивото” на просперитета. Икономическата свобода е в полза най-вече на предприемчивите и иновативните човеци, но когато този вид индивиди са свободни да се разгръщат и просперират, тогава просперира цялото общество и всички човеци поотделно. Икономическата свобода е една естествена свобода, но в хода на човешката история се появява изкуственото спрямо живота тяло на държавата, която в почти всичките си разновидности и места на действие тендира към ограничаване на икономическата Свобода, което значи към ограничаване на просперитета. Това предполага още една много тежка борба – борбата държавното образувание перманентно да бъде ограничавано, за да не задушава предприемчивите индивиди и да не ограничава възможното богатство на всички. Историческият човешки опит многократно е доказвал житейското правило, че колкото повече Свобода има в едно общество, толкова повече това общество е по-богато и съответно по-богати са отделните индивиди. Връзката между Свободата и богатството е строго правопропорционална. Връзката между размера на държавата и богатството е обратнопропорционална – повече държава означава по-малко богатство. Е, бедно общество като България от каква „мотика” се нуждае преди всичко? Крещяща необходимост от Свобода!

Невъзможните приятелства

Приятелството като такова е безспорна ценност. Уникален дар е да имаш истински приятели, които в неделя вместо да релаксират, ще ти помогнат да пренесеш покъщнината си в новия дом, истински приятели, които вместо да си почиват нощем, ще ти помогнат в нужда в три посред нощ, истински приятели, които вместо да си гледат рахатлъка, ще ти помогнат с пари и време в твоята битка с някой самозабравил се олигарх, истински приятели, които за тебе са готови да дадат живота си и нищо по-малко. Аз лично имам много оскъден опит, да не кажа никакъв, досежно истинското приятелство. И в двете посоки – и като приемащ приятелство, и като отдаващ приятелство. И да стоят така нещата причината е най-вече в моето световъзприятие.

Убеденостите човешки в различни неща са идентификационния белег на различните човеци. Твоите убедености са твоят идентитет. Вярата в Бог те прави един човек, убедеността в липсата на метафизически същности в света те прави съвсем друг човек. Възможно ли е да има истинско приятелство, истинска близост между един вярващ в Бог човек и един отричащ съществуването на метафизически същности в света? Възможно ли е истинското приятелство между хора с противоречащи си вери и убедености? Разбира се, че не е възможно! Няма как аз да съм върл привърженик на ФК ЛЕВСКИ, да обичам ФК ЛЕВСКИ от както се помня и да бъда приятел с чорбар, който има за своя идеология и химн фразата „кур за ЛЕВСКИ“. Ако бих бил приятел с чорбар, това значи да се „изхрача“ и аз като него на моя ЛЕВСКИ, значи да приема като несъществена тази гнусотия по адрес на моя ЛЕВСКИ, значи да не съм истински Левскар. Това е – или си истински Левскар, или си приятел с прасета. Пълна несъвместимост. Няма как аз да съм истински антикомунист, да мразя всичко, сътворено от комунистическия режим и същевременно да бъда приятел с някой, който е бил част от системата, бил е привърженик на системата и днес е също неин привърженик и апологет. Приятели ли – за живи не ги броя тези, не мога да ги гледам скотовете долни. Или пък са ми много жалки разни неосъзнати люде, които се зоват антикомунисти, а в същото време се декларират като големи фенове на футболния клуб от „Парка на свободата“. Пример за такъв е председателят на СДС Мартин Димитров. Е, как става тоя номер?! Щом си истински антикомунист, няма как да си привърженик на един футболен клуб, който е създаден през 1948 г., една от най-мракобесните години на комунистическия терор, когато комунистите вече напълно са узурпирали властта и всички властови механизми са в техни ръце, когато решават да създадат един антипод на вражеския и заклеймен като „фашистки“ ФК ЛЕВСКИ, антипод, който има за цел да доказва предимствата на комунистическия морал пред морала на гнилите буржоазни елементи. Антикомунист чорбар е абсурдна комбинация от гледна точка на логиката, живота и светогледните разбирания. И антикомунизмът просто не е истински. А Мартин Димитров не само за приятел не мога да го приема, ами и за политически представител. Може да изглежда отстрани екстремално, може да Ви се струва, че преигравам, може да си казвате, че прекалена принципност и Богу не е драга, но така го разбирам и чувствам. Защото какво послание ни отправя една такава несъвместимост на житейски пози, сбрана у един човек? Посланието е следното: всичко върви, всичко е позволено, всичко е възможно, няма принципи. Това е едно постмодернистично послание, но аз ненавиждам постмодернистичните послания.

А приятелството без оглед принципни положения, безпринципното приятелство е крайно антипатична реалия. То е или по сметка, или между хора помияри. Трябва да си помияр, за да допускаш такива приятелства.

Имам си една надежда!

Най-дълбоко и същностно се надявам да има Бог! Критично важно е да има Господ! Дано има Бог! Моля се да го има и цялото ми същество се надява това да е така! Това не е някакъв религиозен порив, изневиделица възникнал у мене, това е просто един уникален потрес, една изключителна тъга за света, едно изключително безсилие на моето битие, ако ли няма Бог! А потресът и тъгата идват от адската несправедливост, която имаме в света и която системата на човешката справедливост оставя неовъзмездена в големи мащаби. И се надявам Господ да го има, за да бъде все пак въздадена справедливост. На Господ се надявам да осъди всички, които в този живот минават между капките, макар и натворили кое от кое по-гнусни и изродски деяния. И, Господи, особено си нужен като върховен съдия на българите, защото те си нямат силици и морал, за да съградят една прилична система за продуциране на справедливост, макар и относителна. Ако те няма, Господи, кой ще осъди за делата им комунистите, които варварски кръволочеха българите, кой ще осъди Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, Сергей Станишев, Румен Петков, Румен Овчаров, Георги Първанов, Филип Боков, Ахмед Доган, Бойко Борисов, кой ще осъди Кеворк Кеворкян, Тошо Тошев, Георги Коритаров, Иван Гарелов, Константин Тилев, кой ще осъди Тодор Батков, Георги Гергов, Николай Гигов, Васил Божков, Иво Каменов, кой ще осъди знайните и незнайните милиционери, които биха зверски невинни граждани из тъмните градинки на 11.09.2005 пред сектор „Б“ на Националния стадион, които биха и псуваха зверски невинни граждани на 14.01.2009 около Народното събрание, които биха подло и зверски невинни граждани на 10 срещу 11 януари 1997 г. около Народното събрание, кой ще осъди убийците на сестрите Белнейски, кой ще осъди изродчето, което уби едно младо момиче на един път, като избяга от местопроизшествието, без да помогне на още живото момиче, кой ще осъди „големия“ хирург, който осакати една жена, вместо да я излекува, при това срещу солидна сума, кой ще осъди онези боклуци, които рекетират българските граждани, и т.н., и т.н. Представете си колко тежко се живее в България без упование в Господ! Ами ако няма Бог?! Ами ако и да го има, обаче не е блюстител на справедливостта?! Шок и ужас! Трябва да го има! Добре, че я има надеждата!

Пазете децата!

Вчера отново гледах прекрасния български филм „Маргарит и Маргарита“. Той предизвиква много и различни размисли за живота български, но най-релевантната мисъл за днешния български ден е, че почти всички български човеци, живели през комунизма малко или много, са дълбоко увредени ментално. Животът през комунизма за истинските човеци е бил ад и който не е бил склонен да прави компромиси със свободата си, достойнството си, честта си, съвестта си, е бил аутсайдер в комунистическото общество, е бил мачкан и тъпкан. Но пък истински човек! Другите са били с „кални“ души и съвести, докарали се и докарани до скотско съществувание. Много кал и панелки за всички. Тези милиони скотове от комунизма са родителите на новите български поколения. Това неизбежно означава, че тези нови поколения са увредени от менталността на родителите си. Факт! За някакъв процес на изчистване на тази увредена менталност днес мисля никой не би дръзнал да констатира. Напротив, днес България е страна, в която Бойко Борисов става министър-председател, страна, в която Сергей Станишев доскоро беше министър-председател, страна, в която ето това лице „коли и беси“ в българската църква, страна, в която медиите са в един отбор с властта, страна, в която МВР и правоприлагащите институции са мафиотски структури, страна, в която има 350 км магистрали в 2009 г., в 21 век, страна, в която бизнесът не е бизнес, а ортащина и червени пари, страна, в която има градове с имена като „Димитровград“, „Благоевград“, „Сандански“, страна, в която има улици с имена като „Граф Игнатиев“, „Александър Дондуков“, „Московска“, „Цар Освободител“, страна, в която най-голямата църква на Балканите е наречена „Александър Невски“, страна, чийто национален празник е дата, на която е подписан договор, който снема окупацията на българите и земите им от една чужда държава и я предоставя (окупацията) на друга чужда държава, страна, в столицата на която Стефан Стамболов не е почетен с наименоване на неговото име на знаков булевард, улица, сграда, значим обект някакъв и т.н., и т.н.

Това е страната, в която, граждани и гражданки, днес раждате и отглеждате своите деца. В такава среда и в такава страна „Маргарит“ и „Маргарита“ са същите аутсайдери, същите „кръпки“ на гнусния и скотски български живот, същите капки в морето, същите неколцина, запазили достойнство, чест, съвест и свобода, същите истински човеци в морето от скотове, досущ през комунизма както е било. А желаете ли изобщо да отгледате „Маргарит“ и „Маргарита“? Децата и неродените все още човеци са единствената възможност България да бъде едно по-добро място. Когато всеки в тази страна, тук и днес, решава, че му е време да създава и отглежда човек, трябва да си дава ясна сметка, че средата е отвратителна, гнусна, долна, мерзка и прогнила. Средата в България е крайно неблагоприятна да се отглеждат истински човеци! Внимавайте с кого има допир Вашето дете, внимавайте с бабите и дядовците, внимавайте с лелките в яслите и детските градини, внимавайте с даскалите в училище, а най-добре изолирайте Вашето дете и от детските градини, и от българското училище и образование. Всичкото това просто уврежда човека, не е в услуга на човешките същества. Разбира се, ако са ви мили децата, ако държите да създавате човеци, а не скотове.

Разбира се, тук иде дума за висок критерий за човешкост, но въпреки това не за идеализация и без връзка с реалностите. Напротив, всяко дете и всеки човек е това, което е, поради средата, която го е обкръжавала – родителска, семейна, обществена. Поради трагичното състояние на българската среда новите човеци трябва да бъдат пазени от нея, за да станат човеци. За да има здрава и негангренясала „плът“ в българското общество, върху която да се стъпи.

Етично-естетически послания на новата власт

Идва дума тук за етично-естетическите послания на новата власт. Идва дума за етическата и естетическата нищета на новата власт. Идва дума, в крайна сметка, за етично-естетическия фалит на българските хора.

Народното събрание, правителството и изобщо високите етажи на властта са еманация на българското общество. Те са квинтесенцията на българите като общество и индивиди. Това означава, че народните представители на българите и оттам министрите български би следвало да са високо селектирани, висококачествени, да са най-доброто от доброто в българското общество. Народните представители, щом са избрани именно за народни представители, са пример за българските граждани, те са едни от най-успешните и заслужили човеци в българското общество. Следвайки тази посока, председателят и заместник-председателят на Народното събрание нали разбирате какви големи човеци би трябвало да бъдат? Да, те пък са съвсем субекти и обекти на квинтесенция и изключителна селекция, защото веднъж българите като цяло са селектирали из себе си най-добрите, а втори път самите най-добри селектират из себе си най-добрите, които стават председател на Народното събрание, заместник-председатели на Народното събрание и т.н. И така, след тази изключителна селекция българската общност излъчи за председател на Народното събрание лицето Цецка Цачева, а за заместник-председател на Народното събрание лицето Лъчезар Иванов. Егати държавата, щом Цецка я оглави! Както се вижда от линковете, тук имаме работа с едно безскрупулно кариеристко същество, без капчица принципност в него, което било член на БКП, не се срамувало от това, после на СДС, сега станало от ГЕРБ, изобщо човек, усещащ накъде духат ветровете и готов да е във властта, като всеки може да съобрази в името на какво й е властта. Лъчезар Иванов пък е обвинен от жена си и дъщеря си в малтретиране над тях! Абсолютен скандал! Да си обвинен в такова гнусно деяние и твоята партия и лидер да продължават да те лансират и да ти осигуряват най-високи държавни постове е тотално падение, ама тотално! Падение за всички в тази държава! Това е морален фалит на българската общност! Абсолютен фалит! А все още нищо не съм казал за самия министър-председател, за самия оглавяващ новата власт. Всъщност казах всичко с гореизложеното клипче. От него става ясно, че министър-председателят на България е човек, който е казвал на друг човек следното: „Много като тебе вече плакаха!!!“ Боже мой! Какво става тук, какво правим, къде отиваме, за какво изобщо става дума в тази държава?! Ебаси майката! Не, пак я чуйте тази реплика, пак я прочетете, пак я вкусете – това го казва българският министър-председател, това са думи, излезли от устата на българския министър-председател! То е страшно! Официално откровеният криминалитет на България оглави държавата! И не че тези, които взеха властта на 9 септември 1944 г. не бяха криминални типове, но там стана без избори, с помощта на червената армия и Съветския съюз. Днес в една що-годе свободна страна българите инсталираха във властта един откровен престъпник, който им казва в прав текст, че много били плакали от него.

Гражданки и граждани, бийте жените и децата си, не се срамувайте от БКП, бъдете безпринципни властогонци, разплаквайте разни отрепки с юмруци и бухалки и ще ви се даде власт, ще ви изберат и ще ви облекат във власт. Българските хора искат работа да се върши, но дори и да не вършите работа, стига да имитирате дейност, ще ви се даде власт. Етиката и естетиката явно са просто лигавщини за българските хора. Те са хора прагматици.

Те пеят в хора…

В тези четиримата е съсредоточен огромен властови, финансов и символен ресурс. Тези са част от естаблишмънта на България. Какво ги свързва? Много неща, но за целите на този текст ще спомена само, че и четиримата са стартирали като активни в обществото по някое време през 1980-те, всичките са били твърдо под крилото на Партията и обслужващия й персонал, а днес го играят онбашии и успели в живота. Свързва ги и отчетливото говорене в първо лице, единствено число в качеството им на „управленци“ или „бизнесмени“. Чували сте несъмнено новия министър-председател на България да казва, че бил „дал“, „платил“, „построил“, „помогнал“, „изчистил“, „асфалтирал“ и прочее глаголи в първо лице, единствено число. Е, няма такъв арогантен ориенталски примитивизъм! Моля ви се, той бил построил метро и детски градини, бил изчистил София до нивото на Виена (sic!), бил асфалтирал не знам си колко километра улици. Да ползваш парите на някой друг и после да се кичиш със заслуги от свое име е огромна, скандална арогантност и страшно нахалство! То бива наглост, ама това не се търпи! Защо пък толкова ме стяга точно там чепика, ще попитате. Граждани и гражданки, да помислим заедно над следното. Нали бихте излезли извън кожата си, ако Вашето дете е издържано финансово от Вас, а фанфаронства пред някакви външни хора със стандарта си и материалните си придобивки, като казва, че си е купило, да речем, кола, апартамент, компютър и пр. Ако сте свестни родители, твърдо ще му покажете „къде зимуват раците“ на вашето дете. Е, Б.Б. е точно в ситуацията на самозабравилото се дете и нашата нетърпимост към подобно поведение и манталитет са задължителни, защото иначе сме просто обикновени идиоти, позволяващи да ги гледат в очите и да им се гаврят. Да, манталитетът и реториката да ползваш нечии чужди пари и да си приписваш като свое стореното с тях е гавра с този, който дава парите. И не просто и само гавра, а този манталитет и реторика развращават човеците, това е вреден сигнал към човеците в обществото, който има огромен потенциал да изкривява човека и обществото. Ето една сериозна причина, поради която сме толкова бедни и смотани. Защото позволяваме дори на реторическо и символно ниво публичните блага да бъдат присвоявани от единици. Искам да кажа, че говоренето на Б.Б. в първо лице, единствено число за публичните блага е жива кражба! Макар и просто символна, макар и просто реторическа! Да, както ни говори сладко-сладко, така ни краде, без да се усещаме! Разбирате ли, това лице, премиерът на България, като ни говори, че бил ни построил метро, той всъщност ни краде по най-безобразен начин! Затова и в България е ярко откроим този феномен на „онбашийството“, на „собственичеството“, който е наличен в гореизтипосаните от мене лица, а и в доста други лица в България. Ето такива нахални, примитивни и нагли български човеци присвояват публичния ресурс, издигат се в собствените си очи и в очите на овцете български и после парадират колко са успели в живота, обясняват на плебеите законите и същността на капитализма и назидателно те обявяват за мързел и социалист, който не бил наясно, че живеел в капитализъм. (Това последното по Завадски.) Ето такива люде днес пеят в хора на България.

Близки срещи със Завадски

Бях удостен днес с честта да бъда уволнен лично от  големия българин, националисто-патриот, бизнесмен, информатор, изобщо от големия човек, човека с главно „Ч“ Завадски. Имах честта да изслушам в кабинета на Завадски половинчасово словоизлияние, в което бях информиран за важните аспекти от историята и делото на този голям човек с главно „Ч“, а очевидният подтекст на цялата тирада беше да бъда едновременно сломен и фасциниран от големите постижения и дела на Човека Завадски. В това словоизлияние Завадски ми се похвали как е тръгнал буквално от едно бюро и една маса някъде в 1990-те, как е вземал кредити и после ги изплащал, за да стигне толкова напред днес. Завадски ме осветли, че той не е нито от комунистите, нито от СДС (искаше да ми разказва как било създадено СДС), нито от бат’ Бойко, изобщо отношението му към политическото се заключавало в тезата „всички са маскари“ (не го каза с тези думи) и буквално не го интересувала политиката барабар с политиците. Той се бил срещал с всички политици, можел да се среща с всички и нямало никакъв проблем, че Станишев бил идвал точно ден преди изборите на крака в агенцията. Както бил Станишев тогава, така можел да бъде и Б.Б. „Пикаещия във фонтани“ бил идвал на среща при него заради Татяна Дончева и там някакви си търкания по оста „Запалката“ – Дончева.  Разбира се, долна моя инсинуация са твърденията ми за цензура и натиск, продуцирани от Завадски. В „Труд“ било цензура, не у „Фокус“. У „Фокус“ всеки репортер си пишел свободно и Човека изобщо не се интересувал какво, колко и как се пишело. Черешката на тортата беше, че бях определен от Завадски като „социалист“, което за моя милост принципно е кръвна обида, но щом идва от човека с главно „Ч“ такова определение за моята същност, аз следва да бъда горд, че изобщо бивам определян от  толкова високо място в отечеството. Бил съм „социалист“, защото съм подкокоросвал отдела да си ходим дружно от агенцията.

Поантата на срещата със Завадски беше категорично изразената воля от Негова страна да ме осъди за накърняване имиджа на „Фокус“ от моя милост. Поне 10 пъти беше ми посочено, че ще се виждаме в съда и че той категорично щял да ме осъди, т.е. щял да спечели делото. Това, разбира се, е най-логичната и нормална стъпка за всеки, който се чувства оклеветен и омерзен от някого. Но предполагам ще се съгласите, че това многократно повтаряне как щял да ме съди и най-вече, че, няма шест-пет, щял да ме осъди, защото разполагал с мастити адвокати, е откровен и недопустим опит за натиск и най-вече, че лицето Завадски е от групата на самозабравилите се онбашии.

Какви са изводите ми от близката ми среща със Завадски? Лицето е типичен български гьонсурат и самозабравил се онбашия, който си е съчинил за себе си и за пред света някаква биография, в която си е повярвал напълно, играе си я дори за пред себе си  и логичния край на такива  персонажи е хвалипръцковщината и самохвалщината – аз тръгнах от нищото, аз постигнах толкова много, аз съм великокодушен и съм дал пълен картбланш на служителите си и прочее ала-бала. Посредствеността на Завадски също ми се наби на очи, но нея я бях разбрал много отдавна – още от интервютата му в разни медии и преди да имам каквото и да било вземане-даване с агенцията му.

Аз спечелих много днес. Спечелих свобода! И не свободата, че няма да работя повече във „Фокус“, а свободата да гледам уверено Завадски в очите и да му се смея вътрешно, че и външно. В крайна сметка Завадски е едно малко олицетворение и концентрация на всичко, от което ми се повръща в тази страна. Радвам се, че по някакъв начин се възправих с изправен гръбначен стълб пред това гнусно нещо. Историята обаче има продължение…

Някои щрихи към несполуките български

Все още работя в Информационна агенция „Фокус“ (скоро влизам в процедура по напускане). Собственик на тази агенция е Красимир Узунов. Това лице е бивш офицер от българската армия. Нямам почти никаква информация за историята на това лице, но чисто логически е доста странно и „намирисващо“ офицер от армията да е създател и собственик точно на информационна агенция, просто защото трябва да имаш сериозно въображение, за да откриеш връзка между двата бранша. Лично за себе си съм убеден, че лицето Красимир Узунов е от типа „разпределени“ и „посочени“ „бизнесмени“, както са повечето български „бизнесмени“, а посочването и разпределението е публична тайна от коя инстанция се извърши. На лицето Красимир Узунов се е „паднало“ да „развърти“ информационна агенция. Лицето Красимир Узунов е доста близък с върхушката на БК/СП, защото лично съм виждал посещения в агенцията на Станишев и „Пикаещия във фонтани“ в ключови моменти – Станишев дойде на крака в агенцията на 4 юли, ден преди парламентарните избори, а „Пикаещия във фонтани“ съм го виждал да се среща с Узунов в агенцията около скандала с МВР, след който „Запалката“ напусна МВР – март, април миналата година. А и „Фокус“, ако си спомняте, беше мястото, където първо се появиха ония снимки с Атанас Атанасов, Ваньо Танов и Георги Коритаров, които снимки се оказа, че са направени от Валентин Петров, тогавашен главен секретар на МВР, и изобщо всичкото това си беше ченгеджийска акция, в която „Фокус“ играеше на страната на „Запалката“ и БК/СП. Също така Узунов беше жокер на Станишев и Калфин в „Стани богат“. Разбира се, най-голямото доказателство за близостта на Узунов и „Фокус“ с БК/СП е самата продукция на „Фокус“, която излиза на сайта, самата редакционна политика. В кухнята на „Фокус“ е ежедневие репликата, особено в предизборен период: „този или тези не ги отразяваме“, т.е. не правете новини от тях, което е било по повод на всички други, но не и на БС/КП, а другите се отразяваха в предизборния период само когато си плащаха за това. Пример: дебат по някоя телевизия, в дебата участват БК/СП, ГЕРБ, „Синята коалиция“, НДСВ, ДПС, РЗС и т.н., „Фокус“ прави новина и отразява само БК/СП и ДПС, а другите сякаш не съществуват и не участват в този дебат. В радио „Фокус“ имаше случай Узунов да скастря по най-долен начин новинар за това, че си е позволил на своя глава и по свое усмотрение да подреди реда на новините и да акцентира като най-важна новина не върху БК/СП и нейното правителство, а върху нещо друго, като репликите на Узунов към новинаря, дръзнал да се командва сам, са били примерно „заблудени сини души“, „заблудени седесари“, „това радио е мое и като си купиш радио или агенция, тогава ще пееш в хора“ и т.н.

Не собствено „Фокус“ и Узунов обаче са обект на моето внимание тук. Това, върху което искам да наблегна, е защо и как Узунов е възможен, защо и как дерибействането на Узунов е възможно. Ами възможно е, защото има хора, които да му го позволяват, има хора, които да му вървят по „гайдата“, има хора, готови да пренебрегнат всякакви принципи, има хора, които за „къшей хляб“ са готови да продадат достойнството си и честта си, има хора, които просто ги е страх да се противопоставят, има хора, най-сетне, които не са готови да са солидарни с гордите и непримирими свои колеги, макар и самите те да се бунтуват вътрешно срещу порядките. Всъщност целият ми постинг беше продиктуван именно от последното, а то е, бих казал, лошият индивидуализъм на българите. Ако в отдела, в който работя, поне половината колеги се бяхме обединили около идеята, че не бива да търпим повече прищевките и гаврите на Узунов и че следователно трябва дружно да напуснем агенцията, другарят Узунов щеше да изпадне в невъзможност да предлага доста услуги, които предлага в момента,  и просто отделът отиваше на кино за дълго време. Хубаво, ама две-три бели лястовички само се оказахме. Другите, иначе възмутени и гневни на порядките, не щат да напускат, макар и да са говорили друго доскоро. Лошият индивидуализъм на българите като цяло отново надделя. Гледат си хлебеца, частния интерес, личното добруване и не участват в идеалистични акции по натриването на носа на един самозабравил се онбашия, който след една такава акция би бил доста по-кротък и хрисим и не би си позволявал много. Но да е нещо ново това, граждани и гражданки? „Овчото“ у българите бе причина да търпят и понасят като скотове (то даже го преживяват като благоденствие!) няколко десетилетия комунистическо робство, а преди това няколко столетия не се обединяваха да скочат срещу чуждата османска власт. Трайте и рупайте обелки, овце загубени!

Историята на един вълк-единак…